Всеки път, когато искаме да кажем нещо за нея, прибягваме към това, което отците са ни дали като нейни признаци. Те разглеждат гордостта като причина за всички падения, корен и рожба на всяко зло.  В Писанието се казва, че Бог се противи на горделивите. Може би това е един от изключителните или изключителният случай, в който Бог изглежда толкова жесток, тоест Той не само не благославя гордия, не само не му съдейства, не само го изоставя и го напуска, но и му се противи. Какво означава „противя се”?  Стоя пред някого и го блъскам да върви назад, не му позволявам да прекрачи, тоест воювам с него. Помислете колко мъчително нещо е  Бог да воюва с тебе, Бог да ти се противи.

Бог се противи на гордостта. Бог се противи на горделивите, стои пред тях и не ги оставя да продължат напред. Защо?  От злоба, така да се каже; но нима Бог се засяга? Не, а защото, за съжаление, нашата гордост, тоест нашият егоизъм не се изцелява, ако не бъде съкрушен, той трябва да се пречупи. Сякаш имаш камък, който, каквото и  да правиш, не омеква, колкото и да го поливаш, колкото и да го галиш, колкото и да го молиш. И тъй, камъкът се разбива. Когато се пръсне и стане на хиляди парчета, тогава рухва. И гордият човек не се изцелява, а може само да се пречупи. Тогава Бог стои пред него и му се противопоставя, за да разбие неговия надменен дух и да го съкруши, за да се опомни, да дойде на себе си и да разбере какво става с него.

В началото, както правим винаги, преди да проучим страстта на гордостта, ще видим как тя е действала, преди да се превърне в страст. С други думи, какви сме били, когато Бог ни е създал. Да, наистина, по природа ние сме горди същества, но в добрия смисъл, тоест Бог ни е създал господари, Той ни е направил Господни чеда, дал ни е възможност да господаруваме над цялата природа. Той е създал целия този свят и го е предал в ръцете ни, направил е  човека цар на творението, ние сме се сътворени да бъдем царе, създадени сме свободни, не сме създадени да бъдем роби на никого. Следователно в свободата, в която сме  били създадени и в положението, което заемаме, имаме това господство и уют, които  сътворението ни дава. 

Нещата обаче не останали така. Човек погубил красотата, която Бог му дал. Онова хубаво състояние – хубавата картина на нещата - се изопачило и превърнало в гордост и егоизъм, който буквално убива човека. Най-нещастният човек на света е гордият човек. Гордият не може никога да се зарадва, нито да възлюби другия, нито да го приеме. Той е най-поробеният от всички поробени, защото е роб на страшната страст на своя егоизъм и гордост. Той никога не се покайва, винаги се оправдава, винаги има алиби, винаги има някаква причина, никога не прави грешки, може и да каже "Направих грешка", но дълбоко в себе си не я приема. Той е затворен в решетките на своя индивидуализъм и е осъден да бъде сам. Той не общува с никого, защото живее в ада на своята изолация и егоизъм. 

За да говорим за гордостта, е нужна велика мъдрост и затова ще разгледаме словата на св. Йоан Лествичник, който е написал много хубаво слово в Лествицата - тази прекрасна, прочута книга и  изцелителен наръчник за духовния живот в Христа. Тя се нарича Лествица, тоест стълбица, като във всяко стъпало се говори за конкретна тема. 22-о слово е посветено на гордостта.

Светецът казва много неща за това какво е гордостта, за да можем и ние да разберем тази страст, която  е толкова многоизмерна, толкова многостранна, че не можеш точно да я определиш.  Тя винаги ще намери начин откъде да се изплъзне. 

Свети Йоан казва „Гордостта е отхвърляне на Бога, бесовско изобретение, презрение към човеците, майка на осъждането, изчадие на похвалите, знак на безплодие на душата, прогонване на Божията помощ, предтеча на безумието, виновница за паденията, причина за беснуване, извор на гняв, врата на лицемерието, крепост на бесовете, пазител на греховете, причина за немилосърдието, непознаване на страданието, жесток изтезател, безчовечен съдия, противник на Бога, корен на хулата”.

Гордостта е отхвърляне на Бога. Защо? Гордият отхвърля Бога? Да, отхвърля Го, защото няма друг бог, освен себе си. Той е бог на самия себе си. Той може и да не приема това на теория, но обожествява себе си. Може би обожествяването на нашето аз е едно от най-добрите определения за гордостта. Обожествяване на цялото наше битие,  мнение, гледище, персоналност, име, положение, сила,  светска сила, духовна сила, възгледи, обожествявам себе си и отхвърлям Бога и не мога да Му имам доверие. Гордият човек не се доверява на Бога, защото се доверява на себе си. Коя е същността на греха?  Същността на греха е, че той те отдалечава от целта, чието средоточие е  Бога, като поставя друга цел. Защо сребролюбието е грях? Защото полага твоето упование не в Бога, а в парите. Себелюбието? Защото полага твоето упование  в любовта към твоето аз, към тялото ти, към живота ти, към нещата, които те заобикалят. И тъй, гордостта е отхвърляне на Бога, защото те извежда от твоето упование в Бога и от връзката с Него и те кара на Неговото място да  поставиш себе си.

Тя е бесовско изобретение. Какво друго да бъде? Изобретение на бесовете. Тя е презрение към човеците. Гордият човек презира другия и с голяма лекота го изкарва негоден. С думи, с дела или с поглед. Знаете, че е много лесно дори с поглед да убиеш другия. Също така знаете, че  дори с нашия добър живот можем да убием другия. В какъв смисъл казвам това? Когато не внимаваме и проявяваме нашата доброта спрямо някой човек, който има хиляди проблеми. Виждате, че когато Бог стана Човек, Той не дойде при нас да ни смая със Своята святост, не е заблестял повече от слънцето със  Своята божествена слава и святост.  Той скрил цялата ипостас на Своята божественост в смирението на човешката природа. Смиреният човек изобщо не изтъква себе си. Той не заслепява другия, не крещи, нито вика и не говори хиляди неща за своята добродетел. Смиреният човек се крие, живее тихо, красиво, никога не мисли, че е нещо по-различно от другите човеци и затова никого не презира. Гордият лесно презира другия - кой е онзи и защо другият и кой си ти? Няма значение дали изричаме тези горчиви думи, важното е, че вярваме в тях. Понякога даваме на другия такива съвети. Например някой е огорчен и ние го успокояваме:

- Презри го! Не му обръщай внимание! Какъв е тоя, че ще те съди! Кой е тоя, че ще ти каже тия неща?

И мислим, че изцеляваме наранения човек. Не само не го изцеляваме, а увеличаваме неговите предпоставки да стане още по-зле, отколкото преди е бил. Човекът не се изцелява по този начин: с това да презира ближния си,  да прави другия отпадък пред себе си, за да мисли, че той  е нещо. 

И тъй, презрението към хората е признак за гордост. Когато виждаш, че презираш другите, тогава знай, че носиш в себе си болестта на гордостта.

По-нататък св. Йоан Лествичник казва - майка на осъждането. Гордостта поражда осъждането, защо постоянно съди другия човек и го осъжда. Не просто го съди, а го осъжда, захвърля го в ъгъла, изкарва го негоден, осъжда го, защото е съдия на всичко. Който осъжда, не е почувствал, че и той е човек като другите,  и другият е човек като теб - макар и да прави грешки, и дори грозни неща. Защо го съдиш? Ти не си ли правил грешки в живота си? Ти не си ли наранявал другите хора? Не си вършил грозни неща в живота си? Как имаш право да осъждаш другия човек в същия момент, когато си като него?  Имаш същите недостатъци, които има и той. Или под друга форма, при други обстоятелства. Как съдиш брата си? Смиреният никога не осъжда никого, защото знае, че всички сме хора. Ако с очите си да види някого, че съгрешава, не го осъжда, но и не казва: "Колко хубави неща прави другият!". Смиреният не е безумен, не, той знае какво прави. Знае много добре, но въпреки това не го осъжда. Защото е разбрал, че пред Бога всички сме нечисти. Може да не съм направил това, което е направил другият, може той да е убил, аз да не съм. Добре.  Външно погледнато може да не съм направил същото. Но правиш хиляди други, подобни неща и по-лоши. Или по друг начин. Тогава как аз, който също съм виновен   и осъден пред Бога,  мога да съдя другия, защото върши грехове? 

Едно е съждението и друго осъждането. Всички имаме съждение и трябва да го имаме. Ние сме разумни същества, ако нямам съждение, как ще избера доброто в живота си? Как ще кажа, че това нещо е добро и това е лошо  и избирам доброто? Това означава съждението. Как ще кажа, че тези хора ми помагат, добри са, ставам с тях приятели и как ще кажа, че  тези хора не ми помагат, а ме ощетяват, не ги осъждам, но ми вредят, защото са немощни хора, защото и аз съм още по-зле и  безсилен. Това е съждението. Как ще отсъдя да кажа, че това е истина и това е лъжа? Избирам истината и отхвърлям лъжата. Съждението е необходимо. Осъждането обаче е грях. Да осъдиш другия е грях и  когато виждаме, че осъждаме, тогава трябва да разберем, че  в нас е майката на осъждането - гордостта.

Изчадие на похвалите – майка на осъждането и  изчадие на похвалите. Когато ни хвалят, казват ни добри думи и ни ласкаят, на нас ни харесва и  казваме:

- О, не, не, не сме съгласни!

Но вътрешно...  любуваме се на тези думи, утешаваме се и казваме Колко е хубаво! Колко хубави думи за мене! и отново, и отново си спомняме за тях.  Всички тези неща пораждат гордост. Някой съм! За да ми отдадат такова значение, значи съм важен! Не  е възможно да съм нищо и да са ми обърнали внимание! Както някои хора казват понякога:

- Ама ти не ми обърна внимание!
- Извинявай, не ти обърнах внимание!

И веднага се скандализираме. Не ми обърна внимание. Не ми говори. Не си спомни за мене! Добре, толкова ли е невъзможно? Хора сме! Един мозък имаме и той клетият за кое по-напред да мисли, колко да помни.

Колко такива съм виждал. Колко пъти ми се е случвало, аз, който по природа съм невнимателен, не виждам кой е пред мен. Например може да е важен човек, а аз да не разбера кой  е. Тръгват си хората и се скандализират, че не съм разговарял с тях, не съм ги погледнал, знам ли...

Също така знак за гордост е, когато в нас се поражда срам в лошия смисъл - срамувам се да отида някъде, защото всички ще ме видят!

Защо пък трябва да видят тебе? Защо? Или влизам в църква и мислим, че всички нас гледат. Какви представи имаме за себе си понякога! Нима е възможно всички да се обърнат към теб? Смиреният има лек живот. Много лек. Отива навсякъде, минава отвсякъде, не се дразни... не мисли, че всички го забелязват. И защо да ми обръщат внимание? Какво толкова имам? Знаете ли, колко е лесен животът по този начин?

Да ви призная, аз се измъчих от тази проява на гордостта, защото се срамувах изключително много. Когато завърших университета и отидох в Света Гора, се срамувах много от много неща. На Света Гора по-старите монаси нямат такъв проблем. Те можеха да се движат навсякъде, без да се срамуват. Сещам се  един път, когато в Солун валеше много силен дъжд. Затворих вратите и чаках стареца да дойде да отидем някъде по работа. Ние:  Да не би ни види някой, да не ни види друг! В далечината гледаме един червен чадър с някакви бели петна и под чадъра се виждаше да върви човек в расо. Казах на другия монах до мене:

-  Стани, това е старецът!
Той дойде и наистина беше нашият старец.
-  Геронта, какъв е тоя чадър?
-  Какво му има на чадъра?
-  Женски е!
-  Е, женски е! Бях в една къща и ми го дадоха, да се намокря ли?
-  Е, добре, нямаше ли някакъв черен? 
-  Айде сега, клети човече, черен и бял, чадърът работа да свърши! Вземи чадъра и върви отсреща!

Да взема чадъра и да отида отсреща? Изключено! Да взема женски чадър в дъжда и да го държа, за да отида отсреща да купя някакви неща? Дума да не става! Как мога да помисля, че ще направя това нещо!? Ако имах смирение, щях да го направя. И какво ще загубя? Авторитета си? Че кой ме познаваше първо на първо? И кой ми обръщаше внимание?

Сещам се, че веднъж бяхме с един друг брат и  там, където живеехме в Солун, имаше сладкарница. Един ден имахме гости и старецът каза:

- Вървете да купите някакви сладки неща да почерпим хората!
Отиваме долу, но кой ще влезе в сладкарницата да купи:
- Влез ти, отче!
- Срам ме е! Влез ти!
- И мене ме е срам!

Влязохме и двамата вътре – докато изляза, станах вир вода сякаш извършвахме убийство. Срам. Защо? Защото  дълбоко в нас мислехме, че сме нещо, че ще ни видят тук монаси, които искат да купят пасти, а пък ние би трябвало да сме безплътни, да не ядем сладки неща... Това  те измъчва. Когато се освободиш от тези неща, не да станеш безочлив, но не и  да се поболяваш от притеснения - тогава  общуваш леко с всички хора, нямаш проблеми с нито един човек, не чувстваш, че се храниш от мисълта и мнението на другия. Ако те обича, добре, ако не те обича, още по-добре.

Сещам се за един старец на Света Гора старец – румънец, името му е Енох. Той дошъл в Света Гора пеша от Румъния. Син на принц, той тайно избягал от баща си, когато бил на 18 години. След 2-3 години баща му го открил, дошъл да го вземе и  му казал: „Тебе няма да те оставя да живееш тук! А старец Енох с неговия гръцки му отвърнал:  „И кой ти каза, бре, че съм дошъл да живея тук, аз дойдох да умра на Света Гора!

В манастира аз отговарях за манастирските порти, а той идваше и казваше:

-  Искам да ми дадеш един хляб!
За да го подразня, му казвах:
-  Няма хляб! 
А той с неговия развален гръцки казваше:
-  Слушай, бре! Ако ми дадеш един хляб, ще ми направиш добро, ако не ми дадеш, ще ми направиш още по-голямо добро!
-  Добре, ще ти дам един, за да не ти направя по-голямо добро!

Никакво затруднение, а лекота. Чудна простота. Ходеше, където искаше. 

Искаше през нощта да излезе на булевард „Игнатия” да види светлините. Гледаше светлините, гледаше и колите:

-  Ама колко е хубаво! Слава Тебе, Боже! Какви светлини само!

Детски играчки по витрините, сядаше да ги гледа, смееше се, вдигаше шумотевица. Някой му купи сладолед. Велико събитие! След това една година разправяше за това. На Света Гора разказваше на всички как отишъл в Солун:

- Изядох един сладолед! 
И питаше другите:
-  Ти яде ли сладолед?
-  Не!

Простота, непринуден живот, защото това са смирени човеци, нямаха табута. Смиреният човек е непринуден и  до него всички намират утеха. Той утешава всички без изключение, защото  е "място за почивка" на всеки. 

Той не беше излизал от Света Гора. Веднъж се разболя много тежко. Щеше да умре. Повръщаше. Имаше проблем със стомаха. Трябваше да отиде в Солун да го прегледа лекар. Тогава бях студент и ходех на изпити в Солун. Повериха ми го. Трябваше да го заведа на лекар. Е, какво да ви кажа?  Беше абсолютна картинка. Какви бяха дрехите му! Платът от първото му расо не се виждаше. Имаше хиляди кръпки по него - червени, зелени, сини, жълти, шити на ръка, какво да ви кажа,  бяхме такава комедия по пътя. Както и да е, стигнахме там, където щяхме да останем. Мина първата нощ. На друга ден вечерта стана страшно земетресение в Солун. Срутиха се блокове, къщи. Голямо бедствие, загинаха хора. Представете си седма степен. Както раздрусваш едно дърво и пада всичко, така беше и тогава. То беше много продължително. Бяхме на петия етаж в един блок, а всички блокове са плътно прилепнали. Всички монаси, които бях там, излязоха от стаите и бяхме готови да напуснем сградата, да слезем долу, да намерим място, където да останем, защото имаше много и силни сеизмични трусове.  Отворих вратата, влязох в стаята на стареца  и му извиках::
-  Дядо!
-  Какво има? 
-  Да тръгваме, има земетресение!  
-  И къде ще ходим? 
-  Да вървим надолу, ще умрем тук!  Блокът ще рухне върху нас!  
-  Бе, дяконе, ти невярващ ли си? Никъде не отивам! Ако иска Бог, умира Енох! Не иска Бог, не умира Енох!

Казах му, че ще тръгвам. Оставих го и отидохме в един парк отсреща.  За една нощ имаше около 1400 труса. Целият Солун се тресеше. Всички напуснаха домовете си. Само старец Енох стоеше на балкона с броеницата и гледаше хората долу.  Нищо не го бъркаше. Абсолютно нищо.  Както и да е. На другия ден отидохме при лекаря. Лекарят му каза, че иска да прегледа стомаха му. Каза му:

-  Съблечи си расото!
-  Не,  няма да го съблека!
-  Как да те прегледам?
-  Можеш ли така да ме прегледаш? 
-  Не мога, съблечи го! 
-  Като искаш да съблека расото, аз не искам да ме преглеждаш. 

Тръгна си. Казах му  да отиде лекарят да го прегледа. Нищо. Отидохме в Света Гора. Отново повръщане, завиване на свят, изпадаше и в кома. Не можахме да го убедим.  Имаше един друг румънец – негов духовен изповедник.  Казах му да го попита да видим дали ще отиде в болницата. Отиде при него, а той му каза: „Ех, Енох, ти си един много горделив човек. Имаш голям егоизъм. Христос не се посрами да се възкачи гол на Кръста, за да спаси света,  а тебе те досрамя да си свалиш расото да те прегледа лекарят. Имаш егоизъм и затова си направил така”. А той, клетият, веднага щом чу това, се ужаси, каза „Благослови!” и на следващия ден отиде на лекар. Лекарят му каза да свали расото и той на часа, за две минути, го съблече. Лекарят го прегледа. След това му каза, че не трябва да се движи, защото може да се получи усложнение и да остана на място. Той му обясни, че не трябва изобщо да помръдва. Дори до тоалетна не трябваше да ходи. Добре. Веднага щом лекарят си тръгна, старец Енох ми каза:

- Дяконе!
- Какво искаш? 
- Искам един вестник. 

Господи помилуй. Той не знае гръцки, румънец е. Е, един вестник, отидох до павилиона. Попитах го какво ще прави с вестника и дали иска да му  прочета новините. Той ми отговори: „Не, бе, не искам новини”. Остави настрана целия вестник. Минаха един – два часа. Свечери се. Болницата утихна.  Изведнъж, както беше легнал, стана от леглото, огледа се хубаво да не би някой да го гледа, сложи вестникът на земята, прекръсти се и започна да прави поклони. Отидох при него. Попитах го:

- Какво правиш? 
- Поклони. 
- Лекарят не ти ли каза да не ставаш от леглото?  
- Бе, лекарят калугер ли? Откъде да знае, че трябва да правя поклони вечер. 

Толкова простодушен човек. Нека ви разкажа едно чудо, което той направи в своята простота. Може дори да ви заинтригува. 

Остреща, където бяхме отседнали, имаше една млекарница на две сестри, които не бяха женени.  Не бяха обвързани.  Бяха на възраст – едната на 52, а другата на 47 години. Един ден старец Енох отиде в млекарницата и гледаше баниците. Нямаше никакви пари. Беше много беден.  Попита ги: 

-  Какво е това? 
-  Баници. 
-  Колко струват?  
-  25 драхми. Искаш ли  една баница? 
-  Нямам пари. 
-  Няма проблем, да ти дадем една баница.
-  Не става! Трябва да си платя. 
-   След като нямаш пари? Няма проблем. 
-   Ще се помоля един час. Става ли? 25 драхми?

Застана в един ъгъл и започна „Господи Иисусе Христе, помилуй рабинята си…” Попита ги какво искат. Те, клетите, на шега казаха, че искат да се  омъжат. А той: „Искате добър човек или който и да е?”. „Добър да бъде”. Какво да ви кажа, не знам. Случайно ли, от Бога ли беше, след един месец се ожени едната, а след това и другата. Омъжиха се за добри хора – едната за учител-вдовец, а другата за един добър човек и живяха щастливо.

И тъй гордостта, е изчадие на похвалите – когато ни хвалят, ние затрудняваме живота си,  градим идоли, мислим, че сме някои и се поробваме. Така  измъчваме себе си,  измъчваме и другите. 

Гордостта е знак за безплодие. Доказателство, че нямаш нищо, че си безплоден. Това, че си горд, показва, че нямаш никакъв плод в себе си. Абсолютно никакъв.

Прогонване на Божията помощ – гордостта прогонва Божията помощ. Тя никога не привлича Божията помощ. Защо? Защото гордият човек никога не вика Бога на помощ, никога не чувства, че има нужда от Бога да му помогне. Винаги се чувства самодостатъчен. Нито има нужда да вземе съвет от някой друг, нито да получи помощ, нито да види другия, който има нужда. Всичко знае, във всичко е самодостатъчен, във всичко е способен, няма нужда от никого.

Предтеча на безумието – гордият човек обезумява, той има такава висока представа за себе си и такава вяра в това, което казва и проповядва, че наистина става като безумен. Нищо не разбира. Само това, което той казва. Само това, което той вярва, само така, както той постъпва.  

Гордостта е извор на гнева, който обзема всички нас. Виждаш ли гняв в себе си, свършено е! Не търси, не се питай – гордостта е извор на гнева. Гневиш ли се – това е  равносилно  на гордост.  Не е възможно гордият човек да не  се гневи, нито пък е възможно този, който се гневи, да не е горд. Защото смиреният, макар и да му кажат хиляди неща,  да го похулят и да го унизят,  да му се възпротивят на това, което казва, той не се гневи, защото не се е привързал страстно към това, което вярва и казва. Той има мир в себе си. Той не губи своя мир, понеже някой го  е поставил под съмнение или го е похулил, онеправдал, обвинил или оклеветил. Всички тези неща са като дим и не засягат сърцето на смирения човек. Напротив, с гордия - горко ни! И само при подозрението, че си го презрял може да избухне. Виждал съм хора, известни, големи фигури в обществото, които се ядосваха и напускаха официални вечери и прояви, защото някой седнал по-напред от тях. 

- Защо сложиха тоя по–напред от мене? Аз съм с предимство! Защо тоя застана пред мене?

И правят сцени, тръгват си, стават смешни, за резил пред хората, защото другият седнал там, а не той, превръщат се в карикатура. В безумието на гнева той не разбира какво говори.

И си казваш – какви ни прави гневът. Ставаме наистина като опиянени в ума си и не знаем какво става с нас, защото уж са ни презрели... Виждал съм хора, които правеха въображаеми сценарии, мислеха, че някой техен съученик или колега е казал нещо за тях, въображаемо, наум, и се разгневиха във въображението си, станаха като зверове срещу другия и се нервираха, а нямаше нищо, всичко беше само въображаемо. Разбираш ли какво правиш? Сам си създаваш някакъв мит и се гневиш? 

Врата на лицемерието – гордият човек е този, който не иска себе си такъв, какъвто е,  а се украсява изкуствено. Интересува го мнението на другия, какво ще кажат другите, да изкажат добро мнение, да не знаят, че сега се е разгневил, а се прави, че се смее. Нали ги знаете тези усмивки през зъби . . когато  искаш да изядеш другия, но се опитваш да покажеш усмивка. Или вътрешно вриш и кипиш, но гледаш да не развалиш добрата представа за тебе, имиджа, както казват, дума от тази епоха.

Пазител на греховете - гордостта пази нашите грехове, защото гордият никога не се покайва, няма нужда да се покае, всичко е направил добре, всичко знае, всичко му е наред, всичко в него е толкова хубаво и красиво, че няма нужда да се покайва, защо да се покайва? След като всичко е наред при него,  той пази греховете си изгладени и сгънати, с разликата, че за съжаление ги носи със себе си.

Причина за немилосърдие - гордостта не те оставя да помилваш другия. Не те оставя да съжалиш другия в неговата скръб, защото ставаш жесток, ставаш много жесток и не го съжаляваш. Да съжаляваш другия е човешко - изстрадалия,  измъчен и огорчен човек - естествено е  и ти да го съжаляваш, но да се радваш на радостта на другия е висше и духовно. Да съжаляваш нажаления е човешко, но да се радваш с радостните е духовно. Например другият е спечелил един милион лири и идва и ти казва:

- Знаеш ли? Спечелих един милион лири!

Ти си казваш, ах, аз ги загубих, не ги спечелих! Щастливец, спечели толкова лири! Не можех ли аз да спечеля и да ти дам половината? А на глас казваш: 

-  О, радвам се изключително много! Много се зарадвах, когато го чух и когато те видях!

Вътре в нас обаче всичко се върти, как да се зарадваш на радостта на другия човек? Как да се зарадваш на успеха му? Как да се почувстваш щастлив в щастието на другия? А какво да кажем за  най-великото – да се зарадваш на радостта на врага си и да се почувстваш щастлив в щастието на другия? След като много би ти се  искало да го гледаш как се мъчи вместо да изпитва щастие...

И тъй, гордостта е причина за немилосърдието, тя е непознаване на състраданието, не знаеш да състрадаваш на други. 

Тя е горчив съдия, съдиш другия с горчиви слова. На събрания, които ставаха в Св. Кинотис на Света Гора, в манастирите или в  скитовете понякога има някой, който е жесток в думите си, а другите му казваха, има такъв светогорски израз:

- Подслади малко думите си, отче!

Добре, човекът е направил грешка. Нужно ли е да излезеш с всичката тази горчивина и да го унижаваш? Добре, не приемаме това, което е направил, осъждаме грешката, която е направил. Е, кажи го с една сладка дума. Подслади думите си, не бъди горчив съдия на другия човек. Не му стига неговата мъка и нещастието, а и ти ставаш  горчив и усилваш неговото нещастие?  И знаете ли? Старец Паисий, този велик светец, когато говореше за другите хора, дори и за най-лошия човек, говореше по такъв начин, че правеше другият много симпатичен. Той с такава благост описваше дори трудностите на другия човек, че чак дявола, клетия, не го наричаше дявол, за да не го обиди.  Да не го наричаме дявол, за да не го обиждаме? Той го  наричаше дангалаче. Тоест, мислиш, че е някакво симпатично нещо, дяволче... С други думи, помисли си да го отхвърлиш или да го мразиш. Той не искаше да го нарича с такива жестоки и горчиви думи. 

Гордостта е безчовечен съдия, гордият уж е справедлив и въздава справедливост, но взема един нож и храп, те разсича на две. Не го интересува нищо. Да въздаде справедливост. „Ама справедливостта?”. Кое е справедливото? Да убиеш другия човек? Както в случая на Соломон, когато двете майки претендирали за бебето и за да покаже какво означава да бъдеш майка, както  и човешката справедливост, Соломон казал  Добре, и двете претендирате за него, не можете да докажете чие е? Вземете ножа, разсечете го на две и вземете половината!  Е, разбира се, тогава думата на съдията се изпълнявала на часа. Едната от тях взела ножа да го разсече, но истинската майка казва Не, остави го, по-добре да живее, отколкото да го разсекат на две. 

Гордият е безчовечен съдия, не го интересува нищо и в името на справедливостта той убива другия човек. Той си мисли, че въздава справедливост, докато Бог не е такъв. Затова св. Исаак Сириец казва „Никога не наричай Бога справедлив! Бог не е справедлив. Защо ли? Защото  как ще наречеш Бога справедлив, след като Той прави слънцето да изгрее за праведни и неправедни и изпраща дъжд върху грешни и свети?” Би трябвало да вали дъжд само върху светите, а не върху грешници, и слънцето да изгрява само за праведните, а не за неправедните. Бог е човеколюбив, Бог е любов и Той има друга справедливост. Справедливостта на Бога не е - някой те е ударил, удари го и ти! Ударил те е, ти изобщо не го удряй! Отвърни с  добро вместо със зло.  Каква е тази човешка справедливост? Това може ли да бъде справедливост? Взел ти е дрехите?  Заведи го в съда, това е човешкото. Божията справедливост казва: дай  му и останалите! С колко примери е пълен Патерикът, където крадците ограбвали вещите на подвижника,  оставяли някакво расо в края, но той ги настигал и им  го давал:

-  Вземете и това, забравихте го!

На Света Гора имаше един старец - старец Теофилакт, на когото някакви рибари крадяха от гроздето. Той отсъствал, върнал се и видял, че те били при лозата, която имал до колибата. И клетият, за да не ги наскърби, отишъл и се скрил в едно дърво и чакал да откъснат всичкото грозде, да си тръгнат и тогава да се появи. Той останал така на дървото три-четири часа, следял ги, но не искал да ги обиди. 

Гордият е противник на Бога и корен на хулата. Темата за гордостта е толкова деликатна, че св. Йоан Лествичник казва, че тя прилича на  триножник .-  както и да го хвърлиш, все единият край ще стърчи, тоест тя толкова лесно може да обхване човека, толкова лесно може да рани  и нарани човека, че действително е нужно огромно внимание, докато той намери този много лесен и труден в същото време велик дар на смирението. Смиреният човек наистина е много свободен, любезен, тих, мирен, той няма никакво затруднение, нито със себе си, нито с другите. Когато затрудняваме другите,  затрудняваме и самите нас и  затова нека не стоварваме причините върху другите, нека по-добре гледаме себе си, защото това е коренът на големи злини...