Трудно е да се намери местна църква, която да не е заразена от тях


Алекс ТИНСЪН

С навлизането в третото си хилядолетие, християнството не само се сблъсква с преследвания отвън, но е изправено и пред далеч по-коварен враг, който се надига сред собствените му редици. Вместо да въздейства и формира обществото около себе си, Църквата на Запад заимства ценностите и приоритетите на наложилата се култура на нашето време. В това тя е водена от християнски лидери, които често са по-заинтересовани за своя успех и популярност, отколкото за библейската истина. Вместо да се противопоставят на масовото обществено плъзгане към неморалност, насилие и грях, чрез живеене в любов и святост в силата на Святия Дух, те предпочитат да заобикалят „старомодното” вършене на нещата. Мнозина лидери днес се опитват да се окачествят като „нови” или „модерни”, като приемат конвенционалната мъдрост на нашия ден и я примесват с различни Библейски принципи, за да я представят като „ново откровение”. Комбинирайки тези две неща, които никога няма да се смесят, те достигат до действаща формула, която дава илюзията за духовност, съчетана с живеене в мир и конформизъм към този свят. Задължително се стига до объркване, защото, въпреки че животът ни е огледално подобен на този на съседите, ние имаме чувството, че морално ги превъзхождаме. Централната истина на Библията - Исус, Божият Христос, Обещаният, Който, според Писанията, ще умре за нас, ще възкръсне на третия ден и отново ще се върне, за да установи Царството Си, е изместен настрани от фокусиране на себе-то и на ползата от това, в което вярваме. Вместо вниманието ни да е в Исус, като се уподобяваме на Неговия образ, ние се оглеждаме в себе си и се самоизмамваме, приспособявайки се към съвременни псевдо-духовни образи. Това е изоставяне на истинското Евангелие на вяра в Исус Христос и заместването му с нагодено към собствените ни персони евангелие и вяра в “себе-то” ни.

През последните няколко десетилетия християнството на Запад постоянно се преоткриваше и този процес днес вече е набрал скорост. Проповядваното от нашите амвони често няма никакво сходство с посланието, което дръзко е прокламирала ранната църква. Вече е трудно да се намери местна църква, която все още не е заразена от този модернизъм. Всъщност, църквите трябва да се адаптират и осъвременяват, но централното им послание трябва да остава същото. Това е посланието, че Исус е Божия Христос, Обещания в Стария Завет и че спасението не може да се намери чрез никой друг. Всяка друга главна тема е “друго евангелие, което всъщност въобще не е Благата вест” (Галатяни 1:6-7). Това е пътят на несмисленост и разочарование, който води към широкия

път на разрухата

пътят на вярване в себе си, вместо на вяра в Исус.
За съжаление, благодарение на просперитета и медиите, това отровно послание се разпространява бързо като рак. Ако бедните християни от страните на третия свят се нуждаят от финансова подкрепа, заедно с помощта, те трябва да позволят на тези учения и послания да заразят църквите и обществата им. Това евангелие на “себе-то” се търгува толкова добре чрез някои известни християнски медии, че то веднага се приема, особено от младежите. След падането на стената, отделяща източните страни от останалата Европа, в тях се създадоха множество добри служения, но се прехвърлиха и огромно количество фалшиви учения, което нанесе големи щети на тамошните църкви. Много от тях, преминали през трудните времена на комунистическото преследване, различиха „другото евангелие” и го отбягваха, но се намериха и негови привърженици, което доведе до разцепления и поява на нови нездрави църкви. Това се случва навсякъде, където се проповядва и прокламира евангелието на “себе-то”.
Ще изброя четири централни доктрини или учения на въпросното “евангелие”. В църквите, където те се проповядват, съществуват най-различни начини да се представят като главното послание на Библията и ако трябва искрено “да се подвизаваме за вярата, която веднъж за винаги бе предадена на светиите” (Юда 1:3), то ние трябва да ги различаваме. А те са следните:

1. Да се учим да обичаме себе си;
2. Да развиваме и поддържаме позитивен имидж;
3. Проповядване само на приятното за слушане;
4. Да печелим хора за себе си и да се придържаме към духа на лидера.
В тази статия ще се спра на две доктрини. Първата гласи:
Трябва да се учим да обичаме себе си, защото е писано: “Обичай съседа си, както обичаш себе си”. Как бихме могли да обичаме другите, ако не се научим да обичаме себе си?
В посланието си до Ефесяните ап. Павел казва, че всеки, независимо дали е новороден или не, инстинктивно се обича. Това не е нещо, което трябва да се възпитава и изгражда, то съществува естествено във всяко човешко същество. Затова, когато Исус ни казва да обичаме съседа си, както обичаме себе си, Той казва: “обичайте хората по същия начин, по който вече обичате себе си. Вие знаете достатъчно добре как да го правите. Затова, сега прилагайте същия принцип да поставяте другите преди себе си.” Тази тема се вижда навсякъде в поученията на Исус и на апостолите в Новия Завет. Ако Исус искаше да каже да работим над любовта към себе си, със сигурност Той щеше да го каже директно: „любете себе си”. Но Той никога не каза такова нещо. Многократно ни казваше да любим Бога и съседа си, да имаме братски отношения с вярващите, да обичаме дори и враговете си, но никога не е настоявал да обичаме себе си. Апостол Павел стъпва на същото това писание и в Ефесяни 5:25-33 посочва какво всъщност означава то, в контекста на християнския брак: “Мъже, любете жените си както и Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея... Така са длъжни и мъжете да любят жените си, както своите тела. Който люби жена си, себе си люби. Защото никой никога не е намразил своето тяло, но го храни и се грижи за него... и вие, всеки до един, да люби своята жена, както себе си...” Контекстът на казаното е да любим другия, както вече любим себе си. Ако след думите на Исус: “любете съседа си, както любите себе си” направим извода, че Той ни насърчава да любим себе си, това означава, че извеждаме като истина нещо, което Той не е казал и игнорираме онова, което е искал да каже директно. Павел използва същото това писание и в Галатяни 5:13-15 и Римляни 13:9-10. Там той по същия начин поставя ударението на това, че трябва да бъдат обичани другите, както вече обичаме себе си. Никъде той не наставлява хората към себелюбие.

Мнозина биха се замислили, как може Библията да казва, че всеки обича себе си, след като толкова много хора не се харесват и са пълни с неувереност и себеотхвърляне? Объркването идва от недоразбиране на истинския смисъл на казаното. Библията казва, че всеки люби себе си. “Себе-то” винаги идва първо, защото това е

естествена склонност на сърцето ни

Същото е дори и при хората, които са пълни с неувереност и себеотричане. Всъщност, когато човек е себелюбив, това произвежда по-голяма доза неувереност и себеотхвърляне. Такива хора са по-чувствителни, когато не им достига самочувствие и онези естествени качества, които се ценят от обществото. Често те притеснено се питат: “Какво ще си помислят хората за мен?” или: “Какво ще стане, ако не успея?” Те толкова много се обичат, че гордостта им не може да понесе да се видят на по-ниско ниво или да не са успели. От друга страна, ако притежаваме естествените атрибути, които светът цени и сме изпълнени със самочувствие, тогава може да сме замаскирали факта, че сме все още пълни с гордост, себецентричност и себелюбие. В този случай нехаресването и неувереността са заменени от арогантност, горделивост и самочувствие - все неща, които светът харесва и подражава. И когато на хората в църквата се казва, че им е нужно повече самочувствие, съвсем логично е те да се стремят да го имат. Но изграждането на самочувствие, базирано на себелюбие, е твърде опасно, защото то прикрива онова, което все още е вътре в нас – гордост и егоцентричност. Такова самочувствие, основано на “себе-то”, неизбежно ще се провали и отново ще ни напусне. Отново ще се видим в продължителния процес на себеутвърждаване. Такова плитко самочувствие, основано на мъртви дела, не е самочувствието, описвано в Библията. То е непоклатимо и напълно основано на факта, че Бог ни обича, а не на това, че ние обичаме себе си.

Във ІІ Коринтяни 3:4-6 ап. Павел казва: “Такава увереност имаме спрямо Бога чрез Христа. Не че сме способни от само себе си да съдим за нещо като от нас си; но нашата способност е от Бога, Който ни направи способни като служители на един нов завет...”

Във ІІ Тимотей 3:1-5 ап. Павел предупреждава, че в последните дни ще има гибелни времена и че първият белег за това ще е, че хората ще са себелюбиви. Не е ли точно това, което ни учат да правим? Библията казва, че ние вече любим себе си и че трябва да прилагаме тази любов и към другите, та дори и “...да дадем живота си за братята...” (І Йоаново 3:16)

Да се концентрираме върху любовта към себе си не е библейско и е направо опасно. Това лесно води към гордост- коренът на всеки грях. След като Библията ни казва да бъдем себеотрицателни, как тогава можем да се насърчаваме да лелеем за себе си. В І Коринтяни 13:5 ни се казва, че любовта (агапе) не търси своето.

Втората доктрина казва следното:“Трябва да си изграждате позитивен имидж, като знаете кои сте и какво Бог е казал за вас.”

Отново трябва да отбележим, че никъде в Библията не е казано директно това - да си изграждаме позитивен имидж. За да се аргументират, привържениците на тази доктрина използват други, индиректни писания. Например, в Ефесяни 2:10 е казано, че сме Негово творение, създадени в Христа Исуса за добри дела. Това наистина ни харесва и ни привдига, но славата е на Бога. Той е Твореца, а ние сме глината. За това се споменава и в Исая 64:8 и в Еремия 18. Трябва ли тогава глината да се хвали със себе си и да се стреми да издига имиджа си. Не е ли по-добре да благодари и слави Твореца, който го е избрал? Библията казва, че: „Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите; също избра Бог немощните неща на света, за да посрами силните; още и долните и презрените неща на света избра Бог, да! и ония, които ги няма, за да унищожи тия които ги има, за да не се похвали нито една твар пред Бога. А от Него сте вие в Христа Исуса, Който стана за нас мъдрост от Бога, и правда, и освещение, и изкупление; тъй щото, както е писано, "който се хвали, с Господа да се хвали." (І Коринтяни 1: 27-31)

Злоупотребява се и с казаното в Псалм 139:14: “Ще Те славя, защото страшно и чудно съм направен…” Отново се пренебрегва славата на Бог в това, което е направил и се отклонява вниманието към нашето “Аз”.

Друго писание, с което се злоупотребява по подобен начин е Числа 13:32-33. Съгледвачите се върнаха от Ханаанската земя и докладваха: “всичките люде, които видяхме в нея, са превисоки мъже. Там видяхме исполините, Енаковите синове, от исполинския род; и пред тях нам се виждаше, че сме като скакалци; такива се виждахме и на тях.” Ето защо изповядващите тази погрешна доктрина казват: “Както се виждаме със собствените си очи, така ще ни виждат и другите. Затова ние трябва да издигаме имиджа си така, че хората да ни харесват, уважават и слушат какво имаме да им кажем”. После те продължават да се вдъхновяват: “Станахме силни хора, лидери. Като вярваме в себе си, въздействаме на нашето поколение. Бог ни вярва, затова и ние трябва да си вярваме. Аз зная кой съм, какво ми е дадено и какво мога. Всичко мога чрез Христа, който ме укрепява”. Всичко това звучи логично, духовно и привлекателно, но не е библейско.
Няма нито едно писание, което да ни насърчава да издигаме собствения си имидж и самочувствие. Напротив, много от героите на вярата днес биха били счетени за

хора с лошо самочувствие

но въпреки това, Бог ги употребяваше мощно, независимо от тяхната слабост. Моисей каза на Бог, че мъчно говори и е тежкоезичен; Яков каза, че не е достоен за най-малката от всичките Господни милости, защото едвам с тоягата успя да премине Йордан; Гедеон каза, че неговото семейство е най-долно между Манасия и самият той е най-малък в бащиния си дом; Йов каза, че е нищожен; Еремия – че не знае какво говори, защото е дете…

Очевидно, липсата на имидж и самочувствие не бе проблем за Бог във времето на Стария Завет, но и в Новия Завет ап. Павел казва: “… защото аз съм най-нищожния от апостолите, който не съм достоен и апостол да се нарека, защото гоних Божията църква, но с Божията благодат съм каквото съм; и дадената на мене Негова благодат не бе напразно, но трудих се повече от всички тях, - не аз, обаче, но Божията благодат, която беше с мене.” (І Коринтяни 15:8-10); “Защото не е одобрен тоя, който сам себе си препоръчва, но тоя, когото Господ препоръчва.” (ІІ Коринтяни 10:18); “…с преголяма радост по-добре ще се похваля с немощите си, за да почива на мене Христовата сила..." (ІІ Коринтяни 12:9 ); “На мене, най-нищожния от всички светии, се даде тая благодат, да благовестя между езичниците неизследимото Христово богатство...” (Ефесяни 3:8); “Не правете нищо от партизанство или от тщеславие, но със смиреномъдрие нека всеки счита другия по-горен от себе си.” (Филипяни 2:3) ; “Вярно е това слово и заслужава пълно приемане, че Христос Исус дойде на света да спаси грешните, от които главният съм аз.” (І Тимотей 1:15)…

Наистина ли знаем нещо, което Павел не знаеше? Ново откровение ли сме получили, което той не е имал? Или просто Павел е прав, че личният ни имидж и самочувствие нямат нищо общо с това, как Бог би ни употребил, за да достигнем с Благата вест до другите. Наистина изглежда, че Бог умишлено избира глупавите и немощните неща на света, за да посрами мъдрите и силните, така че никой човек да не бъде горделив пред Него. Ако ви липсва имидж и самочувствие, Библията сочи че вие сте най-подходящия кандидат, с когото Бог може да работи за Своя, а не за ваша слава. Силата Му се изявява чрез нас поради Неговата благодат, а не поради нашите способности. В Ефесяни 2:8-9 ап. Павел казва: “Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от сами нас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да се не похвали никой”.

Означава ли това, че ние трябва да се стремим към липса на личен имидж и самочувствие? Не, разбира се, но трябва да знаем, че Бог може да ни употреби и такива, каквито сме. Дори и да ни липсва имидж и самочувствие, не трябва да се оставяме да бъдем манипулирани и сплашвани от други човеци. Бог желае корените ни да бъдат в Него, а не у нас или в други човеци. Ап. Павел казва: “...когато съм немощен, тогава съм силен.” (ІІ Коринтяни 12:10) Хората с корени в себе си, се осланят на себе си, а Бог ни казва да уповаваме на Него.

Исус нарече себе си крайъгълен камък. “И който падне върху тоя камък ще се смаже; а върху когото падне, ще се пръсне.” (Матея 21:44) Християните преминаваме през

разчупващ процес

в който Исус ни формира, пречиства и усъвършенства до Своето подобие, затова ние не се осланяме на себе си, но на Него и това е истинската вяра. Исус каза че Той е: “Камъкът, о който да се спъват, и канара, в която да се съблазняват.” (І Петрово 2:8) Защо? Защото хората не искат да преминават през този разчупващ процес или през опитността на кръстната смърт. Те искат “по-изобилен живот” (Йоана 10:10), но не разбират, че тук се говори за живота след възкресението. В Матея 10:39 Исус казва: “Който намери живота си (който уповава на себе си и на нещата от този свят), ще го изгуби; и който изгуби живота си, заради Мене, ще го намери.” Разбираемо е, по човешки, желанието за изобилен живот. Никой не иска първо да умре, та тогава да го придобие. Насърчаването към себелюбие, самоуважение и личен имидж е човешки подход за заобикаляне на кръстното изпитание и придобиване на възкресения живот и сила, без първо да се премине през умиране. В

І Коринтяни 1:23-24 ап. Павел казва: “...а ние проповядваме разпнатия Христос, за юдеите съблазън, и за езичниците глупост; но за самите призвани, и юдеи и гърци, Христос е Божия Сила и Божия премъдрост”. Това е истинското Евангелие - на пръв поглед негативно, но всъщност много позитивно послание. Всяко друго, което го подменя, се нарича “човешка мъдрост”, обезсмисляща Христовия кръст (І Коринтяни 2:2-5). Ап. Павел бе слаб като човек, но в силата Божия бе силен, защото не уповаваше на себе си, а вървеше под кръста.

Това е най натрапваната човешка мъдрост днес - да вярваме в себе си, да си изграждаме имидж и да станем самоуверени личности със самочувствие. Уитни Хюстън пее: „Най-голямата любов е да обичаш себе си”. Психолози, психиатри и всякакви други експерти ни казват, че това е верния път напред и това е моделът на човешката мъдрост. Много е примамливо и лесно да я приемем и да я пребоядисаме като духовна. От другата страна - ап. Павел се смирява и нарича себе си нищо, но след това добавя: “За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме подкрепява” (ІІ Коринтяни 12:11; Филипяни 4:13). На пръв поглед, като че ли разликата между двете позиции е незначителна, но тя всъщност е огромна. Онези, които са възприели и пребоядисали човешката мъдрост като духовна, като че ли постигат същите резултати, но със собствени сили и това не носи никаква награда (І Коринтяни 3:11-15). Другите, които приличат на ап. Павел, постигат резултатите си чрез силата на Бог и това ще им донесе голяма награда. Точно това отличава християнството като толкова различно и специално. Ние имаме по-добър път, единственият, който наистина е успешен - пътят на кръста. “Всякога носим на тялото си убиването на [Господа] Исуса, за да се яви на тялото ни и живота на Исуса. Защото ние живите винаги сме предавани на смърт за Исуса, за да се яви и живота на Исуса в нашата смъртна плът.” (ІІ Коринтяни 4:10-11)

Божията мъдрост не е нещо от или за нас. Когато положим живота си, ще изпитаме истинския живот- намерен и идентифициран в Него. Както се казва в Колосяни 3:2-4: “Мислете за горното, а не за земното; защото умряхте, и животът ви е скрит с Христа в Бога. Когато Христос, нашият живот, се яви, тогава и вие ще се явите с Него в слава”.

Англичанинът Алекс Тинсън е завършил богословие в гр. Упсала, Швеция. Той проповядва Божието Слово в различни страни по света, включително и България. Женен е за българка и е баща на пет деца.