Двама за Христос
Разгледайте и ZaHristos.org



Кирилица
PHO
Потребители
Статии
Новини
Съобщения
krasi_vratza   02.11 09:39
izkam da popitam ima
li njkoi normalen
covek,zahto
blokirate,znaci ne
ste nikakvi
hristijni,ako
nemojete da
prostite,ako na
zloto otgovarjte
samo sas zlo
sta85   09.10 22:51
Пише, но вътре в
профила. И пак е като
опция, ако
потребителите
изберат да
отбележат.
Patzko   23.09 21:58
Би трябвало и да пише
дали си обвързан/
sta85   19.09 20:09
Би трябвало да сложат
информация относно
изискватията към
снимките, за да не се
чудят хората.
sta85   19.09 20:06
Явно имат някакво
изискване към
снимките да са с
по-малък размер
относно
мегабайтите. Затова
предполагам трябва
снимка с по-малко
пиксели или да се
конвертира по
някакъв начин. Най
лесно е да я качиш
първо във фейсбуук и
после да я свалиш от
там.
Meryl   15.09 16:10
Здравейте! Този сайт
напоследък е много
зле! Невъзможно е да
си сложиш профилна
снимка и сещо има
проблем със
изпращането на
съобщения!
Patzko   05.09 22:22
Еий, кой не се е оженил
още? Веднага да си
дава фейсбука!)
krasi_vratza   05.09 19:09
dobre ,ce bog vi
tarpi,imahe na
vremeto edin pastor
mnogo pravilno go
kazvahe,bog da vi
prohtava ,az vi
prohtavam
DiKrema   30.08 16:12
ti o6te li ne si se
omajila?
krasi_vratza   17.07 16:28
zahto,minasajdat
misli,moljte,nez
krasi_vratza   17.07 16:23
vivi moljte izkam da
govorj nehto s
teb ,vajno e
krasi_vratza   17.07 16:04
ice feizbuka se
zagubi,mojej li,da
otblukiraj za da se
svargem ,neznaj
zahto izcezna
rutbb   19.06 15:21
Здравейте, Всяко
дадено добро и всеки
съвършен дар слизат
отгоре от Отца на
светлините у Когото
няма никакво
изменение или сянка
на промяна!
Благословения!
joro74   16.06 19:21
Благодарих два пъти
по погрешка, но не е
излишно
joro74   16.06 19:19
Да, Apostoll,
напълно сте прав.
Благодаря ви..
Благодаря ви!
joro74   13.06 17:32
Ето, както ви и
споделих:
въпросният профил
вече не съществува.
joro74   12.06 15:24
Мъже, внимавайте с
последния профил на
Cudalz. Напоследък
често се появявст
подобни профили
фантоми, които
търсят наивници и
пишат на всеки мъж,
под предлог, че са се
впечатлили и търсят
приятелство. След
няколко дни профила
няма вече дс
съществува, помнете
ми думата. Пазете се,
да не изгори някой.
Изобщо не
отговаряйте, а най-
добре блокирайте
профила, както и аз
направих.
hr_123   06.06 11:25
Честит рожден ден на
всички Бог да ви
благослови с
милосттите Си Амин
naskopetrov   26.05 14:47
защо съм сам на линия
naskopetrov   26.05 14:46
здравейте
onisim   26.05 12:12
Амин.
onisim   26.05 12:11
Амин.
hr_123   26.05 10:09
Амин
hr_123   29.04 03:47
Наистина възкрасна
Амин Халелуя
rutbb   13.02 20:08
Благословената
ароматна Земя
Израел!
Амин! Господ ще
извърши това, което е
потребно за мене,
Господи, понеже
милостта Ти, трае до
века! Амин!
rutbb   13.02 20:07
https://www.faceboo
k.com/galia.angelov
a.90/posts/10210176
257202397?__xts__[0
]=68.ARAkJ6Rs0lkFYX
cRvhuYbbCtHrnnySGaA
duHWUjjyZMB7v1wPb5q
oH-kYeZpQKbp8GFOgqL
lgxhOzSXULWDDQ0Stxy
JoiNVDOODUB-m3Q8Kos
iDrPIg5sxzEJQ34hxhp
A2nzxOXmnz-bRLFr-7w
mukS_ZehY6uj0mS7_yA
wbl73YcwpHTeD5520zb
hsSyT4h0Ig6DE6eZk_C
IUqb11WYpoB8AAo-ikG
mIhlq8zCKNgnTbIs9JT
xmVlEPoL-1ykPj8PCaX
BjpnsGDX10LzOeAdiz4
Uqv0flGISnofvY4qbMy
BqDDV2qT0oWCZpfkcGR
_rAYfQE2k17h0rLAEAd
WjpKtT9A6tWApvw_g
rutbb   30.01 11:50
Бъдете благословени
през новата 2019
година! Шалом, което
значи и мир и
благоуспяване и
благополучие и все
едно казваш на
другия. Заповядвам
ти да бъдеш успешен!
Шалом, приятели!
rutbb   30.01 11:49
"Повече от всичко що
пазиш, пази сърцето
си, защото там са
изворите на живота!
Амин"
dimetrof   25.12 04:14
На близките които ги
няма, и на
множеството
далечни, Честито
Роцдество Хрисгово!
Margo70   07.12 21:53
Скъпи приятели!
Разбира се, че
доколкото зависи от
нас трябва да се молим
и да се борим за
свободата на
вероизповеданията,
като се включваме в
мирните протести в
неделите.
А утре - събота -
08.12.2018 г. ще
дойдете ли в 18 ч. в
зала България на
концерт по случай
Рождество Христово,
организиран от
протестантските
църкви?
Ariel   13.11 20:38
Ум царува,ум робува и
ум патки пасе -
народна мъдрост
отправена към човека
, който се познае.
admin   30.10 14:32
да, има приятелства и
семейства, но не за
всички хора
DiKrema   09.10 17:38
tezi sre6ti za
nesemeini, koito se
organizirat lqtoto
ima li smisal ot tqh,
sazdavat li se
priqtelstva i
semeistva?
pachomius   08.09 15:57
Здравейте,какво
мислите за ересите в
ранното
християнство,които
бяха осъдени на
Вселенските
събори,в частност
арианство и
монофизитизъм.Благо
даря
krasi_vratza   07.09 14:46
IZKAM ,DA POMOLJ ZA
NASARCENIE!
admin   07.09 08:39
Уважаеми, моля
преди да пишете
тук, помислете дали
това си струва да
бъде видяно от
всички. Бъдете благ
ословени!






Статии
12.03.2012 - Смъртоносен танц - разказ от Мартин Ралчевски  Bookmark and Share

/Разгледан 2984/

СМЪРТОНОСЕН ТАНЦ

 

(разказ по действителен случай)

Мартин Ралчевски

 

Съдбата бе отредила на бедната, нискообразована и никому позната Зоя особена слава. Тя щеше да се срещне с най-различни и влиятелни хора, които да я обсипват с внимание и наблюдават с изумление. Щяха да я охраняват, снимат и разпитват. Лично при нея дори щеше да дойде първият човек в държавата. Но може би най-значимото беше, че за нея един ден щяха да направят и филм.

За всичко това обаче Зоя нямаше как да узнае предварително, защото нищо от животът й не подсказваше подобна слава.

Тя се бе родила в руския град Самара през първата третина на двадесети век, когато градът още се наричаше Куйбишев. Бе красива и нежна, но не особено умна, а откъм обноски дори беше грубовата. Като всяко момиче от онова време, което се сблъскваше със суровата действителност, тя бързо загуби вяра и, страдайки от бремето на диктатурата, негласно започна да проклина всичко около нея. Животът я мачкаше жестоко и системно, но мечтите упорстваха, съпротивляваха се и, сякаш напук, не искаха да си отидат. А тя, както всяко нормално момиче, искаше единствено по-добра работа, хубав дом, пълна маса, нови дрехи и добър съпруг. Но това, уви -бяха само блянове. Вместо това тя имаше тежка, нелицеприятна работа, порутен, бедно обзаведен и неотоплен дом, празна маса, едва няколко лични вещи и овехтели дрехи. Живееше само с майка си. Баща й бе починал, а братя и сестри нямаше. Работеше в градския завод за тръби, до който всеки ден вървеше по кален и неравен път, търпейки закачките, а често и обидите, на работниците. Заплатата, която получаваше за деветчасовия си трудов ден, бе толкова ниска, че едва й стигаше да се нахрани, а още по-малко пък да задели нещо за нова дреха или вещ. Най-лошото от всичко обаче бе липсата на перспектива. Твърде рано тя осъзна, че нищо не зависи от нея. Това толкова я обезверяваше, че често след края на работния ден, когато оставаше сама, си поплакваше.

Животът обаче неумолимо я влачеше напред и тя, волно или не, бе принудена да направи своя избор. С годините постепенно претръпна и достигна до извода, че всичко на този свят е една безкрайна мъка. Голяма, истинска мъка, от която няма къде да се избяга! Така, неусетно се понесе по нанадолнището. Първоначално от любопитство, а после и поради други мотиви, преспа с колегата си Василий, а след него и с Тима, Олег, Руслан, Димитрий и с неколцина други, преди да открие Николай. Той беше по-различен от останалите и тя го обикна. Освен разходките, танците и интимността, между тях имаше нещо повече. Те обичаха да се усамотяват и да пийват заедно. Така забравяха тежката действителност и на душите им ставаше леко. По онова време почти всички злоупотребяваха с алкохола. Повечето го правеха от мъка, но имаше и такива, които се наливаха и по подражание, така че постъпките на двамата влюбени не правеха впечатление на никого.

Така, от миловидно и скромно момиче, за сравнително кратко време, Зоя се превърна в нещо противоположно. Без да изпитва вина за поведението си, тя някак се чувстваше свободна.

Най-близкият човек до нея обаче бе на друго мнение.

„Има Бог и Той всичко вижда. Опомни се!“, плашеше я често майка й, а Зоя искрено й се присмиваше, защото за нея вярата в Бога бе отживелица.

„Ех, тази стара и оглупяла старица – въздъхваше на ум тя, когато срещаше укорителния й поглед. – Животът е толкова кратък, така че никой, дори и собствената ми майка, няма право да ми казва как да го живея!“

Всеки ден, след като се прибереше от работа, тя се преобличаше, измиваше, хапваше, каквото намереше вкъщи, и веселбата започваше. И наистина, на някакво ниво, макар и дните й да бяха тежки, нетърпими и безцветни, в късните часове на вечерта те сякаш придобиваха цвят.

В Новогодишната нощ обаче всичко щеше да се преобърне с главата надолу.

Вечерта бе специална и подобаваше да бъде отбелязана тържествено. Зоя реши да покани няколко приятели на гости. Като разбра за намерението й, майка й демонстративно заяви, че няма да вземе участие в гуляй по време на пости, защото в Русия Коледните пости продължаваха, и все още продължават, до шести януари. Зоя не се замисли над казаното, а вместо това очите й светнаха от радост, че ще бъде насаме с гостите си.

Приятелите дойдоха у тях малко преди десет часá, като донесоха няколко бутилки водка, два вида салам, малко хайвер и хляб. Поканените бяха седем, но дойдоха  шест – три момичета и три момчета. На купонът трябваше да присъства и Николай, но тъй като се забави, започнаха без него. Младежите си наляха водка, чукнаха се за наздраве, хапнаха и запяха. Малко по-късно те започнаха да се опипват и натискат из различните ъгли на стаята. Само домакинята остана сама.

„Ех, този Николай, защо се бави!?“, ядосано викна изведнъж тя и скочи от масата, на която умислено бе подпряла глава. Приятелите й се спогледаха, но не реагираха. Тя се намръщи, направи няколко нервни крачки из стаята, след което рязко отвори врата и излезе. Навън студеният вятър опари лицето й и тя инстинктивно влезе обратно на топло.

„Сигурно Николай има по-важна работа от това да е с мен на Нова година!... Грубиян! Ама аз пък защо трябва да му оставам длъжна? Я... да си гледа работата!“, ядоса се тя и с прикрита завист погледна към другите. После отмести поглед от тях и очите й зашариха из стаята, като се спряха на една от иконите, които висяха на стената и принадлежаха на майка й.

„Точно така! – възторжено извика тя. – Щом моят Николай го няма, ще танцувам с този... Николай“. След което взе един стол, доближи го до иконата на Свети Николай и я откачи.

„Ей, Зоя, какво правиш? – намеси се една от приятелките й. – Върни я обратно“.

Зоя обаче вече бе решила да се позабавлява по този нестандартен начин и никой не можеше да я спре. Тя нервно отметна настрана кичура коса, който бе закрил лицето й, хвърли наметалото от роклята си на земята и любовно прегърна образа на Светеца, като затанцува с него.

„Това е просто една дъска, глупачке... Бог не съществува, нима не го знаеш?“, подметна иронично тя на приятелката си и се подсмихна.

Онова, което се случи в следващия момент, надмина и най-дръзките очаквания на събралите се.

За миг в стаята проблесна светкавица. Всички се сепнаха и инстинктивно примижаха, а когато отвориха очи, пред тях се откри странна и ужасяваща картина. Зоя бе побеляла като платно, като стоеше напълно неподвижно, стискайки иконата в обятията си.

„Но... Какво... Какво стана? Зоя... миличка, добре ли си?!“ – обърна се едно от момичетата към нея.

Отговор не последва. За момент алкохолът от кръвта на всички сякаш се изпари и те се изправиха на крака. Момчетата се опитаха да я помръднат, но не успяха. Те повториха опита си, но без резултат.

„Е, сега я втасахме“, рече единият от тях, наметна шубата си и тичешком изтича вън, за да търси помощ. Другите стояха като попарени, не можейки да отделят поглед от ужасната промяна на приятелката си.

Двадесет минути по-късно в стаята пристигна екип на „Бърза помощ“. Докторът неуверено прегледа пациентката и онемя.

„Това е... необяснимо... – възкликна той, – трябва... веднага да се обадим в Москва“. 

Бързо новината достигна до градското ръководство, областната управа и столицата. Къщата веднага бе поставена под охрана от милицията (Бел. авт.: в онези години полицията в страната се наричаше милиция) и всички зачакаха отговора от Москва.

Първият специализиран екип се появи след ден и половина. Докторите я прегледаха обстойно и, на свой ред, също както и провинциалните си колеги, онемяха. Всички бяха единодушни, че момичето е живо, но как се бе случило така, че бе залепнало за пода и защо тялото му бе толкова твърдо, не можеха да си обяснят. Опитаха се да й поставят инжекция, за да я отпуснат. Иглата обаче се счупи. Опитаха отново, с по-голяма игла. И после пак. И пак. Но, безрезултатно. Иглите се чупиха като клечки за зъби. В изблик на ярост от безсилието на докторите, единият от присъстващите милиционери се засили и с все сила се опита да я повали. Но не само не успя, но и си счупи ръката. Това допълнително шокира присъстващите и те още повече се объркаха.

„Но... това... няма... никакво обяснение!“, призна най-накрая главният лекар и предложи да я откарат в Москва, за да я изследват в лаборатория. Речено – сторено. Повикаха дърводелец, който с електрически трион да среже дюшемето на пода. Трионът забръмча победоносно, но при съприкосновението с дъсчения под отскочи назад. Дърводелецът, който бе здрав и набит мъж, около четиридесетте, прие случващото се като предизвикателство, запретна ръкави, извика гръмогласно и с все сили повтори опита си. Трионът отново отскочи, като този път премина заплашително близо до единия от докторите.

Неусетно, в различните опити да помръднат момичето, изминаха няколко дни. Ситуацията изискваше някакво решение, но уви, никой не бе в състояние да намери такова. Това нажежи обстановката до такава степен, че мълвата за вледененото момиче достигна чак до първия човек в държавата. За изненада на всички, той пожела лично да провери случая. Първоначално местните политически първенци не повярваха на намерението на техния ръководител. Но за тяхна изненада немислимото се случи и най-голямото величие в страната пристигна със собствения си самолет директно от Москва. Той премина с луксозната Волга по разкаляните улици на провинциалния град, влезе в строго охраняваната къща и се спря пред неочаквана картина. Другарят номер едно пристъпи неуверено към нея, докосна я и със сдържан, но строг тон попита:

„Какво става тук?“.

Присъстващите вдигнаха рамене.

Водачът на народа се поколеба за миг и, за почуда на околните, хвана ръката й като я дръпна силно. Момичето не помръдна.

Визитата продължи около четвърт час, след което Другарят се разпореди да подсилят охраната на къщата и да потулят вече плъзната мълва за случилото се.

Въпросите в главите на хората бяха много. За Зоя обаче вече нямаше неясноти. Тя бе осъзнала какво е извършила и се разкайваше за него. Но докога щеше да продължи наказанието й?

Дните се нижеха бавно и мъчително. После дойде ред на седмиците. А подир тях и на месеците... Достъпът за външни хора в къщата бе невъзможен. Единственият човек, който бе пускан, от време на време при нея, бе майка й, която бе толкова изплашена, че когато я погледнеше, само тихо плачеше.

Милиционерите се сменяха периодично. Високопоставени партийни величия идваха и си отиваха. Приятелите на Зоя се навъртаха уплашени отдалече. Съседите, колегите, познатите, близките и далечните, дори децата на улицата, бяха в неведение и смътно трескаво очакване.

Никой обаче нямаше и идея какво се случваше в ума и душата на бедното момиче. Тя не само не можеше да помръдне, но дори не можеше да си поеме дъх с пълни дробове. Сякаш се намираше в невидим каменен саркофаг. Краката й бяха силно отекли и сковани. Очите й бяха подути и кръвясали. Погледът й се бе премрежил. Сърцето й биеше бавно, като неговите удари отекваха, като далечно ехо, в тъпанчетата й.

Ех, да можеше поне да поспи, макар и съвсем малко, мечтаеше тя. Или пък да... умре. Да, това бе съвсем реално желание, защото след изтичането на втория месец, тя вече желаеше собствената си смърт с увереността, че това ще е най-добрият изход за нея. Но нито можеше да заспи, нито пък да умре. Нищо не й беше подвластно. Вместо това около нея преминаваха непознати и странни същества. Тези същества, за неин ужас, бяха съвсем истински. Странно беше, но никой от присъстващите не можеше да ги види. Те бяха злобни, с някак странно удължени и разкривени лица, като съвсем бегло приличаха на хора. Виеха се край нея, кикотиха се и плюеха в лицето й. Това бе не само отвратително, но и смразяващо страшно. „Милиционери, моля ви, изгоните тези гнусни неща оттук!“, мълвеше тя, но устните й не помръдваха. А съществата бяха все там. Непрекъснато!

Зоя чувстваше, че без сън и храна човек някак може да оцелее. Дори без никакъв покой може да живее, но не и сред тези неописуеми демонични същества. Това бе един безкраен, истински и напълно осезаем ад.

Преди да я сполети нещастието, тя не вярваше, че има Бог. Но сега, когато постоянно виждаше този невъобразим и нескончаем ужас около себе си, започна да се моли. Какво казваше, не знаеше, нито пък разбираше. Но се молеше. Молеше се по детски, искрено и простодушно, всичко това да свърши. Образите обаче, уви - не си отиваха. Обикаляха я и нещо й шептяха, сякаш чакаха душата й. Самата мисъл, че  това чуждо присъствие може да продължи безкрайно във времето, толкова много я ужасяваше, че й идваше да крещи и да моли за пощада именно онзи, чиито свят образ бе опряла до гърдите си.

Дали бе съвпадение, или пък най-накрая молитвите й бяха чути, тя така и не узна. Онова обаче, което всички видяха, бе, че на третия месец от стоенето й пред врата на къщата, отнякъде се появи странно облечен беловлас старец. Той понечи да влезе, но милиционерите го спряха. Няколко дни по-късно той се появи отново. Милиционерите го разпознаха и го смъмриха за упорството му, като категорично забраниха повече да доближава къщата.

Когато същият беловлас старец дойде за трети път, бяха изминали 128 дни от „вледеняването” на Зоя и тя вече изглеждаше като привидение. Единственото нещо, което подсказваше, че е жива, бе слабо туптящото й сърце. Старецът каза нещо на милиционерите и те, този път, сметнаха, че е  безобиден и го пуснаха вътре. Той влезе бавно, застана пред Зоя и тихо я попита дали се е уморила вече. Този въпрос изненада милиционерите и те наостриха уши. Той я попита още: „Е, вече вярваш ли, че има Бог и отвъден свят?“ На което тя отвърна мисловно: „Вярвам, дядо, да! Само, моля те, не си отвивай!“. Тя каза това, защото, когато той бе застанал пред нея, страшните същества изведнъж бяха изчезнали. Старецът не отвърна нищо, а лаконично поклати глава и си тръгна.

Няколко минути след това Зоя се строполи на пода.

Милиционерите веднага докладваха за случилото се и, под конвой, тя бе отведена за разпит в сградата на местната милиция.

„Защо го направи?“, попита я строго следователят.

Тя го погледна с безжизнен поглед. Това го подразни и той я удари гневно през лицето.

„Кой ти нареди да стоиш?“, попита я друг. Но отговор не последва, защото Зоя бе преживяла нещо, което не можеше да се обясни.

На третият ден, малко след залез слънце, докато бе оставена за кратка почивка от следователите, при нея, незнайно откъде, се появи същият старец, който я бе посетил и преди. Тя се смути, но събра смелост и пристъпи напред, за да го погледне отблизо. Да, точно така, нямаше грешка – това бе същият старец, като онзи, от иконата. Това я порази и тя, не знаейки какво да каже, само промълви:

„Съжалявам“.

Старецът се усмихна благо и я докосна по рамото.

„Е, хайде – рече той, – стига толкова. Идвай с мен.“

В същия миг Зоя издъхна.

 

Посвещение:

На всички невярващи и колебаещи се в съществуването на Бога.

 

Бележки на автора:

Фамилията на Зоя е Карнаухова, а адресът й е град Самара, улица „Чкалов“ 84.

Най-важният човек в държавата, който я посети през 1956 г., бе  Никита Хрушчов.

Филмът, който направи за нея режисьорът Алексанър Прошкин, се казва „Чудо“.

 

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Блог на Мартин Ралчевски:

www.ralchevski.blogspot.com


Коментари



« Назад



Начало |  Facebook |  Twitter |  Пишете ни |  Условия за ползване на сайта

2007-2019 Copyright © "Двама за Христос". Всички права запазени.   Дизайн: inet-partner.com