СЪНУВАХ СЪН


Сънувах сън... Бях някъде във храм
безлюден, тих, без никакъв народ.
Сред здрача блед под храмовия свод
видях един позорен стълб и там
Христа с въжета свързан, прикован!
Пред него бе изправен груб войник
и шибаше телото Му с камшик.
Във тишината някак страшно беше,
кога камшикът яростно плющеше.
Това бе бич, обкичен със ресни,
нанизани със късчета олово,
ръбати, остри, с грапави страни.
При всяко ново шибане сурово
те вбиваха се в страдащата плът
на кроткия Христос... И всеки път
когато пак камшикът заплющеше,
Потръпваше Христос, но все мълчеше...
А по измъченото Му лице
струеше кръв. И двете Му ръце
пробити бяха. В кротките очи
блестяха сълзи в кървави лъчи.
Венец от тръни кичеше главата,
петна от кръв личаха по ребрата.
Навред - по гръб, по рамене, гърди
се виждаха все кървави бразди.
Безжалостният и суров войник
издигна пак разветия камшик
и взе да шиба... Силно възмутен
аз пламнах, обладан от гняв свещен,
па спуснах се и викнах: “Зли човече!
Що правиш? Спри! Хвърли камшика вече!”...
В лицето исках тоя звяр да зърна.
Войникът се във този миг обърна
и ме погледна... Аз... се ужасих...
че в него... своето лице открих!...

***
Може би!

Да се топиш във грях,
измъчен и разкаян,
да тръпнеш гузен, плах,
обзет от смут безкраен,
а външно да си строг
и праведен и светъл,
с добре прикрит порок,
с привидна добродетел;
да чезнеш раздвоен
и всякога пристрастен;
към Бога устремен,
на дявола подвластен
в доброто да се вричаш,
на злото да си роб,
живота да обичаш
и жив да си във гроб;
и никой да не знае
за твоите борби -
туй моята съдба е...
и твойта, може би!...

***

Пред леса

Боя се аз, Христе, да тръгна сам!
Животът лес е страшен, неизброден.
И тъмни духове ни дебнат там.
И не един загивал е прободен
от вражи меч... А пътя аз не знам.
Боя се, Господи, да тръгна сам.

А колко бях като дете щастлив!
Макар че пътят и тогаз бе труден,
за майка си се хващах доверчив.
И бях спокоен. И светът бе чуден.
Че мама бе за мен ангел жив.
О, колко бях като дете щастлив!

Сега сам съм. Черней пред мен лесът.
А трябва аз през него да премина.
О, тез тревоги ще ме подлудят.
Кой друм да хвана, за да не погина
от зверовете, в храстите що бдят?
Така съм сам... Черней пред мен лесът.

Исусе благ, не ме оставяй Ти!
Като водач хвани ме за ръката.
Ти пътя знаеш! Твоят зрак пламти
подобно на звезда във тъмнината.
Сърцето ми Те чака и трепти.
Спасителю, водач бъди ми Ти!

***

Копнеж по вечното

На ранна радост сетните акорди
заглъхнаха печално в тиха скръб.
Угасна песента ми - и мълчат
на златна арфа скъсаните корди,
във миналото взира се душата,
де впепелени спомените мрат,
и вгледана в изминатия път,
заспива в скута тя на времената.

А там, крам мен, развихрен кат стихия,
животът дига глас за своя дял,
но аз едва го чивам, че съм цял
оплетен сякаш в някаква магия.
Аз дишам леко, тук скръбта е блага
и сълзите са капчици роса.
Тук всичко води в светли небеса,
и няма смърт - че тя мре там на прага.

***

Към небето

Напрегни и сетните усилия
Божията воля да твориш!
Ала знай, че в пълно си безсилие
своите страсти сам да победиш!

С дявола бори се без пощада,
но да се гордееш ти не смей!
Не мечтай за някаква награда,
а на Бога само се надей!

При стремеж към най-високи цели
в най-дълбоко се смирение крий,
скромен, тих във подвизите смели,
любещ, благ към лоши и добри!

Всеки ден стреми се към небето,
сам осъдил се на вечен ад!
Чувствай гнус от себе си в сърцето
и над теб ще грейне благодат!

Забрави доброто, що си сторил,
а помни греха си и се кай!
Тъй се стигат светлите простори!
Тъй се влиза в радостния рай!

***

Избрани стихотворения за слушане

Архимандрит Серафим Алексиев 1912 - 1993