Живял някога един мъж. Той имал съпруга, която обичал искрено и нежно. Грижел се за нея с радост, задоволявал всичките й желания, отгатвал копнежите й и осъществявал мечтите й. Всеки ден й оказвал внимание, като й правел малки подаръчета, но и много често й правел големи прекрасни подаръци. Всяка сутрин преди да отиде на работа мъжът целувал прекрасната си съпруга, докато още спи, оставял до възглавницата й картички с нежни послания и любовни обреци. Рисувал из цялата къща сърчица, подарявал й най-прекрасните цветя. Винаги изпълнявал обещанията си, никога не избухвал и не се сърдел и й шепнел най-милите думи, когато си лягали вечер. Дълго я гледал, след като тя вече била заспала...
Възхищавал се на красотата й и се радвал, че има такова съкровище до себе си. И след като се уверявал, че тя спи спокойно и всичко е наред, заспивал и той блажен и щастлив. Толкова я обичал, че отнемал всичките й грижи и товари. Искал тя да е доволна и безкрайно щастлива. Искал да я чувства близо до себе си, да вижда влюбения й поглед. Истински копнеел само за едно – за нейното внимание.

Понякога, когато я прегръщал, допирал главата й до гърдите си и шепнел тихичко:

- Чуй как ти шепне сърцето ми, мила моя! То ти говори за любовта ми, бие само за теб. Можеш ли да го чуеш, да го разбереш? Заслушай се в нежните любовни думи, отправени към теб, единствена моя!

След това я поглеждал в очите и се радвал на искриците в тях. Бил доволен, че можел да е до нея, да я утеши, когато е наскърбена, когато плачела, попивал сълзите й, държал ръцете й докато се успокои и болката отмине. Решавал всеки проблем и всяка трудност. Искал животът на съпругата му да е весел и неугрижен.

С времето, обаче, все по-трудно получавал нейното внимание. Всеки ден се борел за него, но тя слабо разбирала копнежа на неговото сърце. Когато правел нещо хубаво за нея или й поднасял подарък, тя само го поглеждала бегло и се радвала повече на придобивката си. Понякой път забравяла дори да му благодари. Грабвала от ръцете му скъпоценните дарове, възторгвала се от тях до захлас, а той стоял отстрани и чакал тя да го погледне с онзи влюбен поглед. Чакал да види онези искрици в очите й, искрици, които били само за него. Когато това се случвало – а то ставало все по-рядко, сърцето му се разтуптявало тъй диво. Той се чувствал най-щастливият мъж във вселената и в душата му избухвали хиляди фойерверки. Мъжът копнеел за нейната усмивка, ала тя все по-рядко му я давала.

Така минавало времето и докато неговата любов се разискряла, нейната все повече охладнявала. Била толкова задоволена от всичко, което получавала и имала, че вече не обръщала никакво внимание на подаръците и жестовете, нито пък на самия него. Но той продължавал борбата за копнежа на скъпото нему сърце. И не че в началото не го бил получавал изобилно, обаче всичко някак си тъй неусетно избледнявало.

Мъжът обичал да поднася на съпругата си любимите й ястия. Винаги се прибирал в къщи преди нея и й приготвял пре-пре-вкусни рецепти. Подреждал изкусно масата, запалвал ароматни свещи, изпълвал цялата стая с цветя. След това сядал и я чакал. В началото тя била доволна. Радвала се на хубавата храна, очите й светвали при вида на изящните подаръци и на любовните послания към нея. Обаче с времето постепенно започнала да се отегчава. Нямала излишни часове за такива романтични глупости. Била станала вече твърде делова и издигната в обществото и макар съпругът й да бил до нея през целия тоя период, за да проправя нейния път и после да я подкрепя в него, не получавал ни най-малко признание (освен понякога формално) от преуспяващата си съпруга.

Много вечери мъжът я чакал да пожелае да седнат заедно пред запалената камина, за да пийнат ароматно вино и да похапнат от вкусните му сладкиши. Все така той продължавал да подрежда масата и после да сяда, вперил поглед във вратата. Но когато тя се прибирала, само поглеждала към божествената подредба, колкото да се усмихне вяло, извинявала се, че е страшно изморена, и отивала да спи. Друг път му казвала, че има проблеми и иска да е сама, за да може да релаксира. А, всъщност, тя била забравила, че нейните проблеми били тъкмо негова грижа и че той вече толкова пъти се бил справял безупречно с всеки един от тях.

Една вечер, прибирайки се, тя му обещала, че идва след минутка, за да бъдат заедно на трапезата, ала когато съпругът отишъл да види защо любимата му се бави, я намерил заспала дълбок сладък сън. Той я погалил по копринените коси, целунал я нежно, завил я с топло одеяло и останал до нея цялата нощ, съзерцавайки я как спи. Все още страхотно я обичал. В такива самотни моменти за него – а те не били никак малко, той копнеел само тя да отвори очи, да стане и да го прегърне. Да му каже: “Аз също те обичам!”

След година съпругата започнала съвсем да не се обажда, че се е прибрала. Мъжът й я чувал как тя минавала покрай вратата с тихи стъпки, а понякога дори – как притичвала бързо-бързо. Дразнела се, когато той отивал при нея и я молел да си поговорят. Казвала му, че е изтощена, че няма сили, че се чувства зле, че трябва да обмисли задачите, които предстои да свърши на другия ден… Даже вече не четяла досадните картички, които той оставял до възглавничката й. Събирала ги ей там, в една кутия за обувки.

Тогава мъжът започнал да съчинява най-нежната музика за своята съпруга, за да привлече отново вниманието й. Свирел й и вечер, и сутрин. Звуците галели слуха й и те сякаш се завръщали в медения си месец, но постепенно и това започнало леко да й дотяга. Сърцето мъжко се свивало от болка. Толкова много я обичало! Та нали тя била част от него, неговата безценна половинка.

Всичките му усилия дотук били напразни.

Един ден мъжът наскърбен решил да замине на дълъг път. Оставил на жена си само едно писмо. Събрал малко багажец, не искал да носи много – сърцето му и без друго тежало предостатъчно. Огледал къщата, която изглеждала толкова празна. Погледнал с тъга някои от неотворените подаръци. Видял в ъгъла на спалнята олющената кутия за обувки, пълна със стотиците непрочетени любовни послания и картички. Писма, в които бе изливал нежно себе си в нея. Взрял се и в музикалния инструмент, на който й бе свирил песните си. Гърдите му наистина били натежали, препълнени с толкова любов, която нямало кой да вземе, а той с такава радост би я дал. Любов, която съживява и която лекува всяка рана. Любов, която дарява всичко, а иска само твоето внимание. Любов, чиито ръце са винаги отворени и готови за прегръдка. Любов, в чийто поглед се отразяват самите небеса.

Времето се движело в своя неизменен ход, а жената започнала да усеща как някаква вледеняваща самота обладавала душата й. Било пролет. Вървейки по собствения си път, тя видяла две лястовици да правят гнездо. Изведнъж го разбрала и студени тръпки полазили по гърба й: била загубила най-голямата скъпоценност в живота си. Тичешком се прибрала в къщи, ала там вече никой не я чакал. Цветята, наредени навсякъде, отдавна били увяхнали. Почернелите им листенца били нападали на купчинки по пода. Масата си стояла още наредена. В свещниците имало само остатъци от ароматните свещи, които някога горяли за нея. Вятърът от отворения прозорец бил раздухал навсякъде пепелта от отдавна непалената камина. Изведнъж тя се сепнала и се затичала към онази захвърлена в ъгъла кутия за обувки. Избърсала праха от капака й и внимателно я отворила. Ръцете й треперели, а от очите й рукнали пороища от сълзи. Най-отгоре било Неговото последно писмо до нея. През замрежения си поглед тя прочела думите върху плика: “За моята единствена и най-обичана”.

Вътре Той бе написал:

“Скъпа моя единствена любов, тръгвам си, изпълнен с толкова самота. Дал съм ти всичко, което си искала, дори съм ти дал неща, които не си забелязала, че имаш. Дал съм ти съкровища, които даже не си благоволила да погледнеш. И дори – докато ти спеше сладко, съм ги изсипвал целите в нозете ти, с надеждата, че когато се събудиш, ще ми подариш поне един поглед, поне една усмивка. Но уви! Изпълнил съм всяка твоя мечта, за да бъдеш щастлива. Обаче съм ти дал и най-ценото, което имам – своята безмерна любов. Дал съм ти цялото си внимание и очите ми са виждали само и единствено твоите очи и твоето прекрасно лице. Прониквали са дълбоко в твоите бездни. Вечерите, когато заспиваше и мислеше за грижите си през утрешния ден… о, ти не помниш, мила, но аз те взимах на ръце, прегръщах те силно и ти пеех песните на сърцето си.

Искам да знаеш, че не те напускам завинаги.

Нещата ще са такива, каквито ги поискаш ти.

Можеш да ме потърсиш, или можеш да изживееш живота си без мен.

Нека изборът да е твой.

Този, Който винаги ще те обича".......


Автор неизвестен