ПЪТНИЦИТЕ в автобуса с умиление гледаха как привлекателната млада жена с бялото бастунче, внимателно се качваше по стълбите. Тя плати на шофьора, опипвайки седалките, намери мястото, което бе запазено за нея. Седна и постави куфарчето в скута си, а бастунчето до краката си.

Беше изминала година, от както Сюзън, на 34, бе ослепяла поради докторска грешка. Тя изведнъж бе хвърлена в свят на тъмнина, гняв и самосъжаление. Някога независима Сюзън сега се чувстваше прокълната от съдбата, безсилна и безпомощна, тежейки на всички около нея.

„Как можа това да се случи на мен?" - си казваше тя всеки час, а сърцето й разбито, изпълнено с гняв. Без значение, колко плачеше, проклинаше или молеше, тя знаеше жестоката истина, че зрението й никога няма да се върне. Облак от депресия бе погълнал някога оптимистичната Сюзън. Единственото нещо, което и помагаше, бе подкрепата на нейният любящ съпруг Марк.

Марк беше офицер във военно въздушните сили и обичаше Сюзън с цялото си сърце. Когато тя загуби зрението си, той виждаше как тя потъва в отчаяние и бе твърдо решен да й помогне, да върне силата и увереността й както преди. Тя трябваше да бъде независима отново.

Военният опит на Марк го бе научил как да се справя в такива деликатни ситуации, но въпреки това той знаеше, че това ще е най-трудната битка, която той някога щеше да води.

Един ден Сюзън се почувства готова да се върне на работа, но как щеше да стигне до работното си място? Преди тя взимаше автобуса, но сега беше твърде уплашена да пътува из града сама. Марк се съгласи, да я води до работата и обратно всеки ден, въпреки, че работеха в двата противоположни края на града.

От начало Сюзън се чувстваше добре и в същото време Марк бе щастлив, че може да се грижи за нея, да я пази и закриля. Скоро обаче той разбра, че това не може да продължава така.

„Сюзън ще трябва да започне да използва автобуса отново" -помисли си Марк, но само при мисълта да й каже, той настръхваше, тя все още бе толкова крехка. „Как ли ще реагира?" - помисли си отново.

Както Марк предполагаше, Сюзън бе ужасена от идеята, да пътува с автобуса. „Аз съм сляпа! - тя отговори. - Как да знам, къде отивам.


Чувствам, че ме изоставяш!"

Сърцето на Марк се разкъсваше, чувайки тези думи, но той знаеше, че това трябва да бъде сторено. Той обеща на Сюзън, че всяка сутрин и вечер ще бъде с нея в автобуса, колкото е нужно, докато тя не свикне.

Две седмици Марк придружаваше Сюзън до работа и обратно. Той я научи как да използва и разчита на другите си сетива, най-вече нейният слух, как да разбира къде е, и как да се адаптира по-лесно към новата среда.

Марк й помогна да се сприятели с автобусния шофьор, който да я наглежда и да й пази място. Той дори я караше да се смее през всичките тези мъчителни дни, в които тя се страхуваше да слезе от автобуса сама, или когато изпускаше куфарчето си. Всяка сутрин те пътуваха, а после Марк взимаше такси обратно до неговият офис.

Въпреки всичко» този начин на придвижване беше прекалено скъп и изтощителен дори и от предишния. Марк знаеше, че е въпрос на време Сюзън да започне да използва автобуса съвсем сама. Той вярваше в нея, познаваше я още преди тя да загуби зрението си, знаеше, че тя е силна и може да се справи с всички предизвикателства, и че никога няма да се откаже.

Денят дойде и Сюзън реши, че е готова да опита, да отиде на работа сама. Поне? делник сутринта, преди да тръгне, тя прегърна Марк, нейният съпруг и най-добър приятел. Очите й се напълниха със сълзи от благодарност към неговата лоялност, неговата подкрепа, неговото търпение и любов. Тя каза чао и за първи път те тръгнаха по техните различни маршрути. Понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, всеки ден минаваше все по-добре от предишния, това караше Сюзън да се чувства по-добре. Тя се справяше и го правеше напълно сама.

Една сутрин както обикновено Сюзън отиваше на работа. Докато се подготвяше да слезе от автобуса, шофьорът каза: „Хей! Завиждам ти!". Сюзън не беше сигурна дали шофьора говореше или не, но въпреки всичко тя си помисли как така, някой може да завиди на една сляпа жена, която едвам бе намерила куража да оцелее през изминалата година.

С любопитство тя попита: „Защо казваш, че ми завиждаш? - а шофьорът отвърна -Сигурно е прекрасно да се грижат така за теб, да те закрилят и обичат". Сюзън нямаше идея, за какво говори шофьора и го попита отново: „Какво искаш да кажеш?". Шофьорът на автобуса отговори: „Знаеш ли, че всяка сутрин през изминалия месец, един добре изглеждащ мъж с униформа седи от другата страна на улицата, наблюдава те, докато слизаш от автобуса. Наблюдава, докато не се увери, че си пресякла улицата, и че влизаш в офис сградата. Тогава той ти изпраща една въздушна целувка, маха ти нежно с ръка и тръгва по своя път. Ти си една щастлива жена."

Сълзи от радост се стекоха по бузите на Сюзън, Въпреки, че тя не може да го види физически, тя винаги е усещала присъствието на Марк. Тя бе щастливка, тя е най-щастливата жена на света, за това, че й бе даден подарък по-могъщ от зрението, подарък, който тя няма нужда да вижда, подаръкът на любовта, който може да донесе светлина, дори там където цари тъмнината.

Мъжът не обича една жена, защото тя е перфектна; тя е перфектна, защото той я обича.

Източник: Преписано от сп. Братска Любов