Децата на прехода

Кристина ПЕШИНА

Още един първи юни остана зад гърба ни, за пореден път покрай наследниците си спомнихме за детството – реално и вълшебно. Онези безметежни, безгрижни дни, към които всеки обича да се завръща. Изплувалите в паметта ни истории ни заливат една след друга, гарнирани с обилна доза умиление и смях, но и носталгия. За щастие независимо от неизбежните перипетии и не дотам приятни изживелици, паметта попива и възпроизвежда само хубавите моменти. От дистанцията на годините всичко ни се струва забавно. Сигурно, защото тогава тревогите ни се свеждаха само до това да не ни хванат и накажат.

Всяко поколение си има своето детство. Излишно е да се сравняват, всяко е вълшебно по своему. Ние бяхме впримчени в капана на аудиокасетката, а нашите родители са гледали като втрещени екрана на телевизора. Днешните малчугани държат в ръцете си джаджи, които дори въображението ни само преди 30 години не можеше да роди. Но независимо от всичко един ден и в техните очи ще се появи онзи особен блясък, спомняйки си отминалото време.

Иска ми се днес да се върнем за кратко към нашето детство. Поколението на децата от прехода. През трудните 90-те ние имахме късмета да сме невръстни наблюдатели, приютени от бурните промени зад гърбовете на родителите си. Нямахме компютри, нито 3D игри. Социалната ни мрежа беше тази пред  блока. Нямахме Skype и GSM-и. Може би и затова срещите ни бяха по-точни. Уговаряхме се от предишния ден, а ако някой липсваше, отивахме до тях и го изваждахме навън.

Винаги имаше какво да се прави и никога не ни беше скучно. Скачането на ластик, дама и въже бяха едни от любимите момичешки занимания. „Народна топка”, „Кър”, „Ръбче”, „Стражари и апаши”, „Кралю порталю” и какво ли още не имаше в богатия ни арсенал от игри. Когато се смрачеше пък идваше времето за „Сляпа баба”, „Жмичка”, „Криеница”. Никой не искаше да бъде „сляпата баба” затова обикновено спорът се решаваше с „онче бонче”. 

Карането на велосипед „Балканче” беше въпрос на чест. Появата на първите BMX-ове доведе и до първите завистливи искри между малчуганите. Привържениците на родната класика обаче не се даваха и надпреварата между феновете на двете марки струваше множество ръзкървавени  колена и лакти.  А помните ли онези ролкови кънки, които години наред се ползваха, тъй като можеха да удължават. Достатъчно беше тати да се намеси с гаечния ключ.

Често улисани в игри родителите ни не можеха да ни приберат за ядене. Не чувствахме нито глад, нито умора. Затова популярно бе хапването „на крак”. Въоръжени с филия с лютеница с натрошено  сирене или пък циганска баница продължавахме уличната си офанзива.

През студените дни, когато игрите навън секваха, слушахме любимите си грамофони плочи с детски приказки или прожектирахме филмчета на апарат за диафилми. Статичните образи преобръщаха въображението ни и стряскаха сънищата ни. Само трябва да си осигуриш едноцветна стена, повечко ленти  и забавлението започва. Ние също имахме своите електронни игри като тетриса например (който предизвика революция сред мало и голямо), но те, разбира се, бяха  далеч от съвършенството на днешните. Техни много ранни прототипи.

Първи юни, наред с 24 май, беше любимата ни дата. Чакахме я с нетърпение не само заради празника, а и заради кака Лара. На този ден тя винаги изпълняваше милион и едно желания, което означаваше цял ден, посветен на децата. И това ако не е празник, здраве му кажи! Героичните подвизи на кучето Ласи ни оставяха без дъх. „Бенджи, Закс и звездния принц” ни вкарваха в най-различни приключения, а и ни вдъхновяваха за какви ли не бели. Омагьосваше ни „Арабела”. А множеството наши детски сериали и филми още гледаме с огромно удоволствие.

Кой няма да оцени и днес „Войната на таралежите”, „Синьо лято”, „С деца на море”, „Рицар без броня”, „Куче в чекмедже”, „Васко да Гама от село Рупча” ... Много заглавия, култови реплики, великолепна музика – помним ги и колкото пъти да ги гледаме, все не ни омръзват. А анимациите... Всяка събота сутрин от малкия екран добро утро ни казваха „Смърфовете”, а „Пинко, розовата пантера” заливаше със смях неделните ни следобеди.

„Педя човек, лакът брада” ни приспиваше години наред. Все още мога да затананикам неговата песничка! Появата на петъчния „Часът на Уорнър” и съботно-неделните Диснита си беше повече от събитие. Емблематични за 90-те, когато нямаше Cartoon Network, бяха „Костенурките нинджа”, „Ферди мравката”, „Пчеличката Мая”, „Плодчетата”, „Барбароните”, „Ну погоди!”.

Когото и да попитате от вашето поколение, ще ви каже – хубави години бяха. А шоколади като Милка и Линд бяха виждали само деца, ходили в чужбина. Яйцата Киндер тепърва излизаха в корекома. Имахме си обаче наши си изкушения. Сладоледите „Ескимо”, „Кукуруку” – чудната вафла пълна с течен шоколад, дъвките „Турбо” и Love is, чийто картинки събирахме и разменяхме тези, които ни се повтарят. С дъвките „Шок” пък изпитвахме умението си да не показваме емоция от „шокирането” си при сблъсъка с първоначалния силен и особен вкус. Лакомството, което е оставило обаче най-съществена диря в съзнанието ми, е онзи течен шоколад в тубичка. Невероятно, хем шоколад, хем го изстискваш от тубичка.

През 90-те години бумът в техниката бе аудиокасетата. Спомням си първия си уокмен, както и първия си касетофон. И то двукасетъчен! Особено популярни бяха тогава презаписите, тъй като „оригиналните” касетки бяха скъпи. Най-вероятно и цените на батериите за уокмените не са били ниски, защото често превъртахме лентата на касетката „ръчно” с помощта на молив или химикалка, за да чуем пак и пак любимото си парче. Видеото все още бе лукс, с който малцина можеха да се похвалят.

А онези зелени червила помните ли ги? Химическите? Най-вероятно няма момиченце, което да не си е отнасяло шамарите заради тях. Крадешком ги отмъквахме от козметичните чантички на майките си и се мажехме с тях. Обаче лесно ни хващаха. Зелените червила просто нямаха триене. Колкото и да търкахме с вода, те издайнически червенееха върху устните ни.

Изброеното е само част от спомените, свързани с нашето детство. Сигурна съм, че всеки има с какво още да допълни списъка. Това беше и идеята. Да се върнем назад към онези спокойни дни, с носталгия, но и с много положителни емоции. Дано поне един път в годината да събудим детското в себе си и да си позволим да се превърнем в едни пораснали деца!