Докъдето ти стига погледът - камъни. Камък до камък в продължение на 15 километра. При това не става въпрос за малки камъчета, които можеш да подритнеш или да прескочиш, а за големи и остри камъни, които могат да спукат гумите на голям джип. Всъщност, не можеш да минеш от там по друг начин, освен с джип. Този път е по-подходящ за офроуд състезание, отколкото за обикновена разходка.

Говоря за прохода „Ван зил“ в Намибия. Не съм карал кола по него, дори не съм го доближавал, но съм го виждал на снимки. Чувал съм, че там в действителност няма асфалт, а само грамадни камъни и трева. Маршрутът е пълен с безкрайно опасни и стръмни завои, въпреки че е само 15 км, изминаването им може да ти се стори цяла вечност. Този път е мъчение и огромно изпитание дори и за професионалистите с голям стаж зад волана. Може би затова е класиран сред най-ужасните пътища на планетата. Представяте ли си го? Петнадесет километра камъни. Сетих се за камъните на „Ван зил“ докато четях Евангелието според Лука. В 19 глава, стих 40, са думите на Христос пред множеството, събрало се да го посрещне и към фарисеите, които настояваха да въдвори ред и тишина: „...Казвам ви, че ако тия млъкнат, то камъните ще извикат“ (Лука 19:40).

„Тия“ бяха учениците на Христос и „множествата, които вървяха пред Него и които идеха изподире“ (Матей 21:9). Те не просто викаха, както днес по митинги и стадиони, а се радваха и „велегласно“, славеха Бог за всичките Му велики дела, които бяха видели (Лука 19:37). „Велегласно“ означава със силен глас. Мнозинството не просто викаше, а го правеше силно и това подразни фарисеите. Ние също викаме. Викаме, когато „нашите” бият или когато губят. Крещим, когато сме ядосани или когато сме щастливи. Издигаме глас, за да изкажем възмущение или удовлетворение. Повишаваме тон, за да привлечем вниманието или да се наложим в спора. Мнозинството обаче викаше, прославяйки Бог. Те бяха видели много чудеса - кое от кое по-големи и мощни. Разбира се и ние надаваме вик към Бог. Пеем хваление пред Него. Викаме за милост при покаяние или за помощ в молитва. Това, когато излиза от сърцето, радва Бог и има сила в Него. В такива моменти няма нужда Той да оживотворява камъните, за да Го хвалят.

Присъствал съм на събирания в България, в които много хора пеят: „Ела, Свети Душе, нека падне Твоят огън“. Гледах по интернет събрание в Египет, в което хиляди като един скандираха името на Бог. Чувал съм за събори в африкански страни, когато големи множества издигат глас в молитва. Невероятно е! Впечатляващо е! Разтърсващо е! Неизразимо е! За нас - хората. Не и за Бог! Той е Този, Който се наслаждава на ангелско хваление. Той е Този, Който сътвори човека, даде му глас и таланти, с които да хвали Неговото име. Бог не може да бъде изненадан и впечатлен, защото познава сърцата ни и нашия строеж (3 Царе 8:39). Но Той може да бъде зарадван. Представям си как Христос се е радвал, изкачвайки Елеонския хълм. Стъпвайки по палмовите клони и постланите дрехи. Гледайки възторжените лица, изпълнени с надежда. Радвал се е от хвалението, което се е носело. Хваление, което Го е прославяло и изповядвало като Израилевия Цар (Йоан 12:13) и като Царя, „Който иде в Господното име; мир на небето, и слава във висините“ (Лука 19:38).

Бог не се нуждае от това хваление. Ние се нуждаем да Го хвалим. В онзи момент ми се струва, че Той се е радвал, задето мнозинството е осъзнало тази си нужда. И отново Небесата сразяват плановете на Ада. Дяволът не харесва хвалението. Той не обича хората да прославят делата на Господа и да виждат чудесата Му. Затова се опитва да прекъсне радостта, използвайки фарисеите, които не са били добър пример за останалите. А би трябвало те да водят народа към Бог, но са с каменни сърца. Не случайно Христос ги нарича варосани гробници и лицемери.

В църквата винаги отделяме време за хваление. Пеем „Осанна във висините“, „Благословение, слава и сила“, „Стоя и Те хваля“. Пеейки, стоим прави. Издигаме ръце. Пляскаме, скачаме и танцуваме. Имаме толкова много начини да хвалим Бога. Понякога обаче спираме дотук. Често велегласното славене се ограничава до службата в неделя и до изпяването на няколко песни на богослужение. Бог се радва на хвалението. Но онова мнозинство, което раздвижи града преди 2000 години, след седмица вече не Го славеше, а Го хулеше. Много бързо от „Осанна“ се стигна до „Разпни го“. И ние бързо преминаваме от хваление към униние и забрава. Всъщност как прославяме Бог? Викайки или живеейки за Него? Принасяме ли хвалебна жертва чрез живота си? Посветени ли сме Му или сме се посветили на себе си?

Камъните нямат душа. Те не могат да дишат. Те са мъртви. Те са студени. За съжаление много църкви и много християнски сърца днес са се вкаменили и вкочанили. Те са станали като сардикийската църква, за която се казва, че на име е жива, но иначе е мъртва (Откровение 3:1). Причините за този духовен сън са различни. От властването на религиозност и закостенялост в църквите, до липсата на постоянство и свръхзаетост на вярващите… От разцепленията и авторитарното управление на църквите, до апатията и посредствеността на миряните…

Причини за вкаменяването на сърцата можем да открием в притчата за сеяча, който сее семето. При всички случаи то попада на почва – човешки сърца, но понякога хората са лекомислени и повърхностни и дяволът лесно грабва посаденото (Лука 8:5). В друг случай словото попада в сърцата, но хората бързо се предават, когато дойдат изпитания (Лука 8:6). Трети вид хора са тези, които ходят на църква, но никога не дават узрял плод. Причините? Твърде заети са с житейските грижи и удоволствия, с пожеланията за други неща, които са завладели сърцата им и са ги вкаменили (Лука 8:7, Марк 4:19).

Какви са нашите причини, за да оставим сърцата си да охладнеят и да се вкаменят? Не сме ли видели и ние великите Му чудеса като онези, които посрещнаха триумфално „Царя, Който иде в Господното име” (Лука 19:38)? Не сме ли усещали нежното Му докосване в житейските ни бури? Не сме ли чували любящия Му глас след поредната ни грешка? Не сме ли изпитвали освежаващото Му присъствие след поредното ни завръщане у дома като блудни синове? Чудесата на Бог са реални и многобройни. Понякога ние нямаме очи да ги видим, уши да ги чуем и сърца да ги усетим. Обещанието на Бог е да очисти Израел от всичките му нечистотии (Езек. 36:25). Обещанието на Бог е да даде на Израел ново, меко сърце и да махне каменното от плътта им (Езек. 36:26). Обещанието на Бог е да вложи Духа Си в Своя народ и да го накара да ходи в повеленията Му, да ги пази и да ги върши (Езек. 36:27). Тези обещания важат и за нас. Те са актуални и днес. Бог ще ги осъществи заради името Си. Ние просто трябва да ги пожелаем. Така ще бъдем част от онези, които триумфално посрещат Израелевия Цар. И няма да е нужно Бог да вдъхва живот на камъните, за да Го хвалят вместо нас.

Ивайло Ябълкаров