Любовта... Как това чудно явление влиза в съществото на млади и възрастни, вярващи и атеисти, мъдри и неуки - не знам. Може би някъде дълбоко във всекиго е вкаран невидим геномен участък, вечно актуален за изкуство и вдъхновяващ за подвизи. Няма любов без цветя, музика, картини, танци – навсякъде по света, винаги през вековете. Тя е едно от чудесата по Земята, състезавало се може би с власт, секс и пари, и събрало най-много копнежи.

Е, тази „муза” не ме подмина и мен. Още като малко дете се увивах с белите завеси до прозореца и казвах: „Аз съм булка”. Тъкмо на прага на юношеските си години повярвах в Господ Исус Христос и чух, че ние сме Невястата Му, а Той – нашият Младоженец. Намирах това за вълнуващо и красиво... Бях изпълнена с трепет и очакване, стараех се да живея всячески чиста, неопетнена, без бръчка и кръпка за Него.

С времето осъзнах, че и в мен е заложен копнеж за семейство. Да създам и имам такова. Но за целта не можеше просто да си купя бяла рокля от магазина, както за специално парти или за абитуриентския си бал. За да стана невяста, трябваше нещо много повече - предпоставки: точното време, точното място, точният начин и... точният човек.

Като тийнейджърка още замечтах за съпруг, по-романтичен и от мен. Спомням си своя много истинска молитва: мъжът, когото Бог ще ми даде, да обича Него, мен и децата ни. Съставих си мнение, че ще е хубаво професиите и интересите ни да са близки, че е важно да си приличаме в ценностите и в някои неща, а да се допълваме в други. Имаше и такива, каквито не исках. Но винаги копнеех да е човек по Божието и по моето сърце.

Годините минаваха, а натискът от света „да имам някого” се увеличаваше на всяко ново равнище. Подходящ човек за мен нямаше. Бях „сама” на бала си, минах през студентските си години също „без някого”, започнах първата си работа без потенциален партньор за живота си. Живях в три български и в три френски града, смених три пъти и работата си, а „мястото до мен” пак беше празно. Всяка от тези промени беше съпътствана от недотам одобрителното мнение на хората или откритите им подозрения защо е така.

За тяхно съжаление, но и за мое добро, почти всичките им предположения бяха погрешни.

През всеки от тези периоди дълбоко в себе си бях уверена, че ще имам чудесно семейство, съпруг, който ще надминава всичките мои молитви и очаквания, прекрасни деца и че ще сме щастливи. Както и че никой от изминалите периоди не беше времето за среща и че нищо не съм изпуснала.

Докато чаках обаче, се случваше да ми дотежи досадното изискване на хората или да изпитам свян от въпросите им. Множество пъти някой пречупваше отношението си към мен през призмата, че щом не съм като него, не съм му симпатична, някои дори го и демонстрираха, защото момичетата са по-уязвими. Но пък за мен не подлежеше на преразглеждане решението: няма да направя компромис. Никога! И че дори да не дочакам отговора на увереността си, аз пак ще служа на Господа и на хората и ще ги обичам до края! Като в Авакум 3:17-18.

Преди около 10 години прочетох роман, от който заключих, че „подходящият” човек не ще да е някой „лъскав” момък, който изглежда привлекателен и по когото всички въздишат, а някой истински, верен на Бога, мъдър, загрижен младеж, а може и не твърде забелязващ се. Тогава се замислих, че и аз, но и повечето ми приятелки май не знаят при какъв брат Бог иска да ги заведе. И оставаха несемейни. Аз не правех никакви усилия, не търсех сближаване, освен с мотив приятелство или служене. Не бързах за никъде.

Чакането ми почна да вижда своето отшумяване - не защото намерих човека, а защото прекалено се изморих. Не се случи изведнъж, но темата ми стана безкрайно банална. Казвах, че искам само един мъж, но за цял живот, и вярвах, че Бог ще ни срещне. Но не исках никого да търся. Около мен всички като че ли се интересуваха само с кого да се виждат, как да се оженят, кой да им обърне внимание. Но без особена полза. В това намирах хлъзгавия риск човек да забрави фокуса си върху Господа и да се превърне в егоист, искащ да притъпи само собствените си нужди. Честно казано, като бях някой, плащал своеобразна цена за вярата си в продължение на достатъчно години от юношеските си дни, това ме отблъсна. Почнах да се питам: какъв е смисълът някой да търси партньор, а да подминава целите на Царството на Христос на Земята?! Що за анемично, безсмислено, самоцелно предизвикателство е това - партньор, а Бог на второ или пето място?! И освен това – и моят потенциален годеник ли ще иска просто жена до себе си, вместо да цени и познава именно мен?! Успоредно с все по-стихващия си интерес към тази сфера на своя живот, търсех лицето на Господа и се стараех да Му служа, с каквото мога, да не оставям напразен миг от съществуването си. Някъде успявах наистина, другаде не знаех на прав път ли съм, но правех, каквото знам. Да речем, че „канализирах енергията” на дните си по някакъв правилен начин. И, съвсем честно, превърнах се в най-щастливата несемейна, която някой някога е познавал! Нищо не ми липсваше! Имах Бога, приятели, посока, цели, удовлетворение от вършенето на Неговата воля и куп победи. Години наред сякаш летях, нямаше пречка моят Господ да се движи за мен и за хората, за които се моля, нямаше нищо невъзможно и Той беше действителен в живота ми!

Един ден и аз хванах букета на  сватбата на приятелка.(Това не ме обезобрази душевно, вкарвайки ме в меланхолични сантименталности.) Тя се омъжи не за

човека, когото по-рано неимоверно много харесваше, а за някого, който беше избрал нея. (Както казваше в друг контекст мой приятел, жената някой ден последва любовта на мъжа.) След време тя ми каза за брака си: „Толкова се радвам, че не трябва да се преструвам, за да печеля съпруга си всеки ден, а да съм себе си!” и „Бог не ти дава това, което искаш, а това, което ти трябва!” И до днес казаното отеква в сърцето ми. Виждам растежа на любовта им и след години. Тези думи ме освободиха в нова мяра. Ето, че стигнах и до друг извод: за да намериш някой партньор точно за себе си, трябва да е именно онова, което е.

И тъй, докато се стараех да живея себе си и се опитвах на всяка цена да съм полезна за Царството на моя любим Господ, на събиране с хора, които познавах отскоро в новата си църква, изразих загриженост за моята сфера на работа. Това обаче прозвуча крайно необичайно за тази компания. Само че точно тогава в главата на един брат дошла мисълта: „Тази сестра е странна, но хубаво странна!” От онзи миг нататък същият брат е знаел, че аз съм тази, за която през цялото си юношество и младост е пазел сърцето си.

Аз обаче не го познавах и едва го забелязвах, тъй като не е от „лъскавите” хора, които досаждат, за да получат непременно одобрение. Не влезе в полезрението ми с гръм и трясък. Само е чакал – да види нямам ли взаимоотношения и коя изобщо съм. С годините виждах, че както в онзи роман този мой брат винаги е тук – преди да съм помолила за помощ или дори преди да съм осъзнала, че се нуждая от нея. Аз от своя страна никога не злоупотребих. Всичко, което виждах в него, беше вярност към Бога, отворено и обучаемо сърце, поведение, наподобяващо представата ми за Спасителя, зрялост и две много умни, дълбоки, добри очи. С цялото си уважение и чисто отношение започнах да се обръщам към него с любима фраза от Словото: „брате Господен”.

Бидейки едновременно и срамежлив, и решителен, братът Господен един ден предприе по-смела крачка и ми изясни как от малък е знаел, че ще има само една жена в живота си. Сподели, че знае, че Бог ще допусне да се влюби само веднъж, но в сестрата, с която ще прекара дните си. Моят категоричен отговор беше „Не!”. Само това липсваше - та аз бях толкова щастлива така! Не исках връзка, без да възнамерявам брак. А за какво ми беше женитбата, този друг специален начин да позная Божията любов, като тази любов беше изобилна и достатъчна в живота ми? А и смятах, че човекът, с когото ще прекарам всичко занапред, поне ще е по-голям от мен. Да, братът Господен беше някой, в когото бих се влюбила моментално. Но разумът ми реши, че ако въобще чакам някого, едва ли чакам тъкмо него. А и не можеше да е толкова лесно. След доста месеци той поднови „поканата” си. Последва нов разговор, в който заявих, отново недвусмислено, че няма как да споделя живота му. Както и по-рано, той не се разсърди, не започна да ме отбягва, да ме

дразни или да се сближава изведнъж преднамерено с други сестри. Просто продължи да бъде наблизо.

И така, от момента, в който с брата Господен сме се видели за пръв път, докато изрази, както според него е редно, предложение за женитба, минаха повече от четири години. Търсел е подходящия момент, въпреки че сякаш е отлагал това трето, последно „не”, което ще чуе. Това, че ми зададе страшния въпрос дали ще се омъжа за него, въпреки че очаква да откажа, мен ме плени! Казах си – Боже, как е възможно? Не познавам друг такъв човек: братът Господен през цялото време беше до мен, не чух неподходяща дума, не видях веднъж да постъпи извън Твоята воля или да се заинтересува от глупави неща. И най-сетне, през тези четири години мнението и държанието му към мен не се промениха, въпреки че той всъщност по-скоро губеше! Толкова прилича на Исус! (И пак ще цитирам, друга сестра казваше: видя ли Исус в някой брат, ще се влюбя в него!) Дадох си време, в което да обмисля отговор, исках да му дам окончателен такъв. И тогава, заради самия него, заради никого другиго и заради нищо друго, освен огромното уважение и приятелство, което съществуваше помежду ни, отговорих на брата Господен: „Да!”

Трябваше да дойда аз на точното място – да се срещнем, където е той, както и всичко да се случи по правилния начин - докато и двамата, поотделно и заедно, не спираме да служим на Господа. Боях се от грешка, имах нужда дълго да опознавам този невероятен джентълмен, както и да се убеди моят ум, че е помазаникът ми. Така дочаках точното време. Дали е точният човек? Да умуваме ли, щом надминава мечтите ми, както едва ли някой друг би могъл! Омъжих се за брата Господен, според когото любовта на съпруга трябва да превъзхожда тази на съпругата, както любовта на Исус към Църквата. (Така че изминалите пет години в нашите взаимоотношения бяха вероятно много по-трудни за него, отколкото за мен.) Бог надхвърли молитвите ми. Е, за децата... все още сме в очакване на първото си детенце, но зная, че моят Господ се е погрижил прекрасният ми мъж да обича и тях.

Пет години след като за пръв път се видяхме, станах булка. С младоженеца ми отпразнувахме женитбата си на най-романтичното място в Европа - Барселона. Не съжалявам за нито една „пропусната” възможност, нито, че близо 33 години от живота си бях несемейна и че срещах хора, които питаха как така нямам връзка. Много от тях бяха на сватбеното ни тържество и видяха защо през годините не влизах в случайни отношения.

Изключително съм благодарна на моя Небесен Баща, че през това време ме укрепи за свят живот, за да не Го предам в търсенето на собственото си удовлетворение извън Него и че ме благослови да изживея дните до създаването на семейството ни с цялата радост, пълнота и наслада, възможни да се изпитат. Бях щастлива „сама” (доколкото с Господа човек изобщо е сам); а това е и част от причината да съм много, много, много щастлива и днес като възлюбена съпруга на единствения и най-специален на света брат Господен.

Ивелина Стойкова

източник: http://www.novopokolenie.bg