poБог в своята безкрайна мъдрост е предназначил църквата да съществува и да прогресира в откровение и сила само и единствено основана на приоритетите на Б. Царство. Самоограниченията, които ние сме си наложили, произхождат от погрешната идея, че църквата и съпътстващите я форми на вътрешен живот и уредба са крайната и окончателна цел на Божията изкупителна сила.

Произходът на непълната картина, която църковното мислене и манталитет са създали относно целта на християнският живот се корени в неправилните акценти при интерпретирането на Писанията. Десетилетия, а може би и столетия сме поставяли изключително ударение върху посланията на апостолите като първоизточник за уредбата и регулацията на християнския живот и сме поставяли несъзнателно на второ място Евангелията. Прекият резултат от тази трудно заблежима размяна е постановяването на църковната култура като доминираща в мисленето ни и оставяща на заден план културата на Божието царство. Без да ги противопоставям (а по-скоро с цел взаимното им допълване), смея да твърдя, че разбирането за функцията и съдържанието на църквата като божествена институция никога няма да бъде, а и никога не е било пълно, без прогресивното откровение и осъзнаване на същността на Божието царство, като предхождащо и фундаментално по отношение на църквата.

През целия си земен живот Господ Исус поставяше на първо място търсенето (Мт.6:33) и установяването на Божието царство (Мт.6 :11), като чрез притчите си разясняваше и утвърждаваше основните закони, принципи и приоритети, постановени от Отца. Изучавайки Писанията с непредубеден ум, не можем да не отбележим пропусканият и често пренебрегван факт, че в поученията си Господ разглежда десетки пъти темата за Божието царство, като на фона на това споменава само два пъти църквата и то без ясно установени принципи, които да регулират цялостната й дейност.

Лесно налагащият се извод, е че явно Господ е очаквал от църквата си да се ръководи единствено и изключително от законите и приоритетите на Царството на Отца, като последното далеч надвишава рамките и съдържанието на общоприетата концепция за църковен живот. Без да се задълбочавам сега в тази изключително обширна тема, ще отбележа, че Божието царство има за своя цел да изкупи и възстанови абсолютно всичко изначално съществуващо и създадено на планетата Земя (Мт.17:11), като за основен инструмент на това изкупление (и привеждане в покорство на божественото управление), Бог е предопределил да бъдат Неговите изкупени хора, наречени от Него "църквата" или "невястата на Христос".Основната разлика в двете култури е, че Господ желае Божието царство да бъде установено на Земята чрез молитвите и действията на изкупените деца на Бога, докато манталитетът на църквата концентрира в изключителна степен вниманието към самата себе си и прилежащите й дейности, като условие за успешното ни "докопване" до Небето.

Манталитетът на Божието царство постановява и утвърждава като фундаментално взаимоотношението "Отец - синове", докато църковното мислене извежда и постановява Господството на Исус и предполагаемото Му служение като първостепенно в живота на вярващия. В тази връзка е нужно да заявим недвусмислено, че утвърждаването на идентичността ни като Божии синове, далеч предхожда идентичността ни като Негови слуги. В Йн. 1 гл. апостолът е записал, че поради приемането на Господа, Отец ни е дал власт (от гр."екзоусия") да бъдем, забележете, на първо място, Негови деца, а не Негови служители . В Евр 2:10 авторът ни споменава, че Бог привежда много синове в слава, като усъвършенства Начинателя на тяхното спасение. С други думи спасението се "усвоява" , реализира и превръща в динамична реалност чрез синовството, а не на първо място чрез служението. В Рим 8:29 Павел посочва, че Бог предопредели да бъдем съобразни с образа на Господа, но конкретно в образа "на Сина Му", което означава както специфичните черти в характера на Господа, така и да сме вътрешно преобразени и в Неговата позиция като "синове". Свидетелството на Духа в нашият дух е свидетелството, че сме Божии деца, а не слуги (което не елиминира този статус, но го поставя като второстепенен и произхождащ от статуса на синовството). Славата, която има да се открива към нас е божествено предназначена за синовете и цялото творение очаква откриването ни като Божии синове(Римл.8:19-20).

Най силният, но изключително пренебрегван факт, е че Самият Господ изпълни съвършенно Божията воля, но в качеството си изключително и преди всичко на Син. Дори самото Му служение или слугуване започна чрез утвърждаване на Неговата самоличност като Божи Син (а не на Б. слуга) чрез гласът на Отца, който Го потвърди като такъв - " Ти си Моят възлюбен Син; в Тебе е Моето благоволение". И забележете, че реалността на Божието благоволение стоеше върху Исус още преди да беше извършил каквото и да е като слуга на Отца, като по този начин културата на Царството утвърждава тази реалност и върху всяко Божие дете и така ни освобождава да служим пълноценно на Бога. Смея да твърдя, че за служител без утвърдена самоличност като Божие дете ще бъде много трудно, ако не и невъзможно да изпълни Божията воля в пълнота. Като допълнение, във времената на Старият Завет основните божествени авторитети, които регулираха и съответно санкционираха взаимоотношенията между Бога и еврейският народ бяха законът и пророците. Законът демонстрираше и утвърждаваше моралният аспект на Божиите характеристики, а пророците освобождаваха чрез живота си и откровенията си различните страни и проявления на Божествената Личност, наименувала себе си Йехова.

В Новият Завет основните авторитети, освобождаващи в най-висша степен откровението за Бога са апостоли и пророци (Еф 2:20). При прехода от Стар към Нов завет забелязваме, че пророците са останали като утвърдена божествена институция, докато законът е заменен с апостолското служение. Оновната причина, е че новозаветното откровение за Бога в най голяма степен е откровението за Бащата(Отца), а законът няма в себе си заложени параметрите и механизмите, чрез които да ни доведе до взаимоотношения "Баща - синове". След възкресението Си Господ веднага даде нова дефиниция на Бога, освобождавайки послание за учениците Си чрез Мария Магдалена - "Възнасям се при Моят Отец и при ВАШИЯТ Отец, при моят Бог и при вашият Бог"(Йн.20:17). Всъщност в този стих, евангелистът постановява и фундаменталната окончателност на новозаветните взаимоотношения между Бога и човешката раса, като ги извежда от типа "Господар-слуга" и постановява като първостепенни (дори структуроопределящи в бъдещата църква) тези на "Баща-синове".

Новият Завет потвърждава новият тип взаимоотношения между Бога и хората чрез необикновенното служение на Господа, като от "Моите люде, "Моят народ" и "Моите слуги" повярвалите в Исус бяха трансформирани в превъзходния (като статус) ранг на "синове". Църковният манталитет обаче, несъзнателно постановяващ взаимоотношението от типа "Господар-слуга" над това на "Отец-синове", всъщност утвърждава идентичност, която според божествения ред е произтичаща и производна от статуса ни на синовство, но която никога в Новия Завет не е дефинирана като първостепенна. Църковната култура, неизвличаща напълно характеристиките си от реалностите и динамиките на Божието царство,"затваря" духовността като проявление само и единствено зад стените на църковната сграда и във вътрешноцърковният живот. Схващащи себе си преди всичко като слуги на Господа и църковни членове, болшинството от вярващите ограничават християнския живот до ограничен кръг от дейности.

От своя страна Божието царство има за цел чрез изкуплението да възстанови Божествения ред и управление в творението. Ап. Павел, който прекрасно разбираше същността на Царството, всъщност на доста места в посланията си утвърждава основните му приоритети, което обаче явно е пропуснато от теснолинейното ни църковно мислене. Продължавайки в същия ред на мисли, нека с непредубедено сърце и ум да разгледаме темата за изпълването със Святия Дух. От божествена гледна точка, изпълването с Духа представлява изключителното желание на Троицата да обитава в определени взаимоотношения и отношения, като по този начин ги изкупи, освети и отдели за Своите цели. Църковната култура обаче е "окупирала" изпълването и го е ограничила само в рамките на вътрешноцърковният живот чрез проповядването, хвалението, молитвите и проявленията на дарбите. Мнението на ап. Павел обаче е твърде интересно и твърде различно от това, с което сме свикнали да боравим.

В Ефес.5:18 апостолът ни увещава да не се опиваме с вино, но да се изпълваме с Духа и малко по-нататък, в ст.21, изявява висшата форма и проявление на изпълването. А то е именно подчинението ни един на друг в благоговеен и почтителен страх от Христа. Следващият стих постановява конкретните форми на подчинение и институциите, в които те се осъществяват и които са в центъра на Божието внимание като приоритетни при установяване на божественото управление.

Противно на църковния ни манталитет, апостолът извежда на преден не църквата като организъм, а... семейството като основен структурален елемент и съпровождащите го взаимоотношения и отговорности като централни в божествения план за изкупление на творението. На второ място Павел постановява изключителната и толкова пренебрегвана отговорност на бащите (не толкова на майките) да възпитат децата си в пътищата на Господа, поради която причина Бог избра именно Авраам за Баща на еврейската раса(Еф.6:1-4). На трето място, най-изненадващо Павел утвърждава като централни във вниманието на Бога взаимоотношенията "работници-работодатели"(Еф.5:5-9).

По този начин Павел още в зародиш е елиминирал възможността да счетем работното си място и семейните взаймоотношения като "светски" и "недуховни" задължения, но незнайно къде и кога сме позволили на типично гръцко-езическото разделение на "духовно" и "материално" да се промъкне и подмени класическата библейска концепция за творението ....

Из "Църквата или Божието царство - скритата подмяна" - Йеспер У.Торнвалд